Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Кери! Може ли да дадеш номера на „Планирано родителство“ за госпожица Фицджералд?
— Моля?!… — обръщам се и виждам, че хлапето е скочило на крака. — „Планирано родителство?“
— Виж, Ана, ще ти предложа един съвет. Да възбудиш съдебно дело само защото родителите ти не ти позволяват да си купиш противозачатъчни или да отидеш в клиника за аборти, е като да размахаш ковашки чук, за да убиеш комар. Спести си парите и иди при „Планирано родителство“, те са много по-добре подготвени от мен да се справят с проблема ти.
За пръв път, откакто съм влязъл в кабинета си, я поглеждам — наистина я поглеждам. От хлапето се излъчва гняв, сякаш гори като електричество.
— Сестра ми умира, а майка ми иска да й даря един от бъбреците си! — извиква разпалено Ана. — Някак си не мисля, че въпросът ще се уреди с шепа безплатни презервативи!
Нали знаете как понякога човек преживява момент, когато целият му живот се простира пред него като раздвоен път и дори да избере едната пътека, не изпуска от очи другата, убеден, че допуска грешка? Кери се приближава с късче хартия с номера, за който я помолих, но аз затварям вратата, без да го взема, и се връщам обратно при бюрото си.
— Никой не може да те накара да дариш орган, ако не искаш.
— О, наистина ли? — тя се привежда напред и започва да отмята на пръсти. — Когато за пръв път съм дарила нещо на сестра си, е било кръв от пъпната връв и съм била току-що родена. Има левкемия — остра промиелоцитна левкемия — и моите клетки я връщат към ремисия. При следващия й релапс бях на пет и ми извадиха лимфоцити — три пъти, защото докторите първия път така и не успяха да вземат достатъчно. Когато това престана да действа, взеха костен мозък за трансплантация. Когато Кейт получаваше инфекции, аз трябваше да й дарявам гранулоцити. Когато отново настъпи релапс, трябваше да й даря периферни стволови клетки.
Медицинският речник на това момиче може да засрами някой от платените ми експерти. Изваждам бележник от едно чекмедже.
— Очевидно ти си се съгласила да бъдеш донор на сестра си.
Тя се поколебава, а после поклаща глава.
— Никой не ме е питал.
— Каза ли на родителите си, че не искаш да дариш бъбрек?
— Те не ме слушат.
— Може, ако им споменеш за това.
Тя поглежда надолу, така че косата покрива лицето й.
— Те не ми обръщат внимание, освен когато им трябва кръвта ми или нещо друго. Ако Кейт не беше болна, нямаше дори да се родя.
Наследник и резерва: обичай, който води назад до моите прадеди в Англия. Звучи грубо — да създадеш второ дете за всеки случай, ако първото умре, — но е забележително практично. Хлапето може и да не е доволно, че е само добавка, но истината е, че всеки ден се зачеват деца по причини, които съвсем не са достойни за възхищение: за скрепяване на неуспешен брак; за продължаване на фамилното име; за оформянето им по образ и подобие на родителя.
— Създали са ме, за да могат да спасят Кейт — обяснява момичето. — Отишли са при лекари, специалисти, и така нататък, и са избрали ембриона, който представлявал идеално генетично съвпадение.
В юридическото училище имаше курсове по етика, но като цяло ги смятаха или за лигавщина, или за оксиморон и аз обикновено ги пропусках. Но все пак всеки, който от време на време си пуска Си Ен Ен, знае за противоречията, породени от изследванията на стволовите клетки. Бебета, родени, за да служат за резервни части, програмирани бебета, утрешната наука, за да спаси децата на днешния ден.
Почуквам с химикалката си по бюрото и Съдия — кучето ми — се примъква по-близо.
— Какво ще се случи, ако не дариш бъбрек на сестра си?
— Ще умре.
— И това не те притеснява?
Устата на Ана се стяга в тънка линия.
— Тук съм, нали?
— Да, така е. Просто се опитвам да разбера какво те е накарало да поискаш да тропнеш с крак точно сега, след толкова време.
Тя поглежда към рафта с книги.
— Защото — отговаря простичко, — това няма край.
Внезапно се сеща за нещо. Бръква в джоба си и слага на бюрото ми пачка измачкани банкноти и монети.
— Не се тревожете за хонорара си. Тук са сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Знам, че не е достатъчно, но ще намеря начин да набавя още.
— Вземам по двеста на час.
— Долара?
— Мидите не се побират в отвора на АТМ устройствата — отвръщам.