Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
Вярно, цялата кухненска маса е покрита с разпилени овесени ядки, а един плашещо нестабилен стол е поставен под шкафа със зърнените закуски. Ивица от мляко води от хладилника към купата.
— Къде е Кейт?
— Спи — отвръща Джес. — Опитах се да я побутна и всичко.
Децата ми са като будилници; новината, че Кейт спи до толкова късно, ме кара да си спомня, че напоследък е хремава, и се питам дали затова беше толкова уморена миналата вечер. Качвам се по стълбите и извиквам името й. В стаята си тя се завърта към мен и изплува от тъмнината, за да се фокусира върху лицето ми.
— Стани и ми дай усмивка!
Дръпвам щорите и слънцето се излива върху одеялата й. Вдигам я да седне и разтривам гърба й.
— Хайде да те облечем — казвам и изхлузвам горнището на пижамката през главата й.
По гръбначния й стълб като редица от малки сини скъпоценни камъни виждам низ от синини.
— Анемия е, нали? — обръщам се към педиатъра. — Децата на нейната възраст не се разболяват от инфекциозна мононуклеоза, нали?
Доктор Уейн отдръпва стетоскопа си от тесните гърдички на Кейт и дръпва надолу розовата й блузка.
— Възможно е да е вирус. Искам да й взема кръв и да пусна едно-две изследвания.
Тази новина кара Джес, който до момента търпеливо си е играл с войник без глава, да наостри уши.
— Знаеш ли как вземат кръв, Кейт?
— С моливи?
— С игли. Големи дълги игли и те набучват, сякаш те стрелят…
— Джес! — обаждам се предупредително.
— Стрелят? — изписква Кейт. — Ох!
Дъщеря ми, която ми има доверие да й кажа кога е безопасно да пресече улицата, да режа месото й на малки късчета и да я защитавам от всякакви ужасни неща като големи кучета, тъмнина и шумни фишеци, ме гледа с очакване.
— Само една малка игличка — уверявам я.
Медицинската сестра влиза с подноса си, спринцовката, шишенцата и гумения турникет и Кейт започва да пищи. Поемам си дълбоко дъх.
— Кейт, погледни ме.
Виковете й затихват до тихи хълцания.
— Ще е само леко боцване.
— Лъжкиня! — прошепва Джес.
Кейт се отпуска съвсем лекичко. Сестрата я слага на кушетката и ме моли да я държа за раменете. Гледам как иглата се забива в бялата кожа на ръката на дъщеря ми, чувам внезапния писък, но не потича никаква кръв.
— Съжалявам, захарче — казва сестрата, трябва да опитам пак.
Изважда иглата и отново убожда Кейт, която надава още по-висок вик.
При пълненето на първото и второто шишенце Кейт се съпротивлява с всички сили. Когато идва ред на третото, вече е съвсем отпусната. Не знам кое от двете е по-лошо.
Чакаме резултатите от кръвната проба. Джес лежи по корем на килима в чакалнята и прихваща само Бог знае какви микроби от всички болни деца, които минават през кабинета. Искам педиатърът да излезе, да ми каже да заведа Кейт у дома и да я накарам да пие портокалов сок и да размаха пред носа ми рецепта на „Циклор“ като вълшебна пръчка.
Минава цял час, преди доктор Уейн отново да ни повика в кабинета си.
— Има малък проблем с резултатите — казва той. — По-точно, с броя на белите й кръвни телца. Малко по-нисък е от обичайното.
— Какво означава? — на мига се проклинам, задето съм постъпила в юридическо училище, а не в медицинско. Опитвам се да си припомня какво изобщо правят белите кръвни телца.
— Възможно е да има автоимунна недостатъчност. Или просто да е станала грешка в лабораторията — докосва косата на Кейт. — За да сме сигурни, искам да ви изпратя при хематолог в болницата, за да повтори теста.
Мисля си: „Сигурно се шегувате!“. Но вместо това виждам как ръката ми се протяга по своя собствена воля и поема късчето хартия, което ми подава доктор Уейн. Не рецепта, както се надявах, а име. „Илиана Фаркард, болница «Провидънс», Хематология/Онкология“.
— Онкология — повтарям. — Но това е рак.
Зачаквам доктор Уайн да ме увери, че е само част от специалността на лекарката, че лабораторията за кръвни проби и раковото отделение просто са разположени на едно и също място и нищо повече.
Той не го прави.
Диспечерът от противопожарната служба ми съобщава, че Брайън се е отзовал на медицински сигнал. Тръгнал е със спасителния автомобил преди двайсет минути. Поколебавам се и поглеждам към Кейт, отпусната на един от пластмасовите столове в чакалнята в болницата. Медицински сигнал.