Споделен живот

— Мога ли да вляза?

Замисля се, а после отстъпва назад, за да ме пусне. Стаята представлява море от мръсни дрехи, списания и кутии с остатъци от китайска храна; мирише като сгорещени хокейни кънки. Единственото чисто място е рафтът, където Джес държи специалната си колекция — сребърен талисман от ягуар, символ на мерцедес, кон на мустанг — украшения за автомобилни брони, за които ми разправя, че ги е намерил, ама не съм толкова глупава да му повярвам.

Не ме разбирайте погрешно, не че родителите ми не ги е грижа за Джес или за поредната беда, в която се е забъркал. Работата е там, че просто нямат време да ги е грижа, защото е проблем, който стои на най-долното стъпало на стълбицата с приоритети.

Джес ми обръща гръб и се връща, към каквото там е правил преди идването ми в отсрещния край на бъркотията си. Вниманието ми е привлечено от електрическата тенджера — онази, която изчезна от кухнята ни преди няколко месеца, а сега седи върху телевизора на Джес с медена тръба, която излиза от капака й и се спуска надолу през пластмасова кана за мляко, пълна с мед, и се изпразва в стъклен буркан „Мейсън“. Джес може да е на ръба да стане престъпник, но поне е гениален престъпник. Точно когато се каня да докосна приспособлението, брат ми се обръща.

— Ей!

Буквално прелита над дивана си и бутва ръката ми.

— Ще прецакаш кондензацията.

— Това, което си мисля, ли е?

На лицето му трепва гадна усмивчица.

— Зависи какво си мислиш — измъква буркана и течността покапва по килима. — Опитай.

За питие, приготвено от слюнка и лепило, има забележително силен вкус на уиски. В стомаха ми моментално пламва такъв огън, че падам на дивана.

— Отвратително! — изстенвам.

Джес се смее и също отпива, но го понася по-лесно.

— И така, какво искаш от мен?

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Защото никой не идва тук само за да ме види — подчертава той и сяда на страничната облегалка на дивана. — Ако беше нещо за Кейт, вече щеше да си ми казала.

— Наистина е за Кейт. Донякъде.

Пъхам вестникарските изрезки в ръката на брат си; те ще му обяснят много по-добре от мен. Поглежда ги набързо, а после ме фиксира право в очите. Неговите са бледо сребристи, така изненадващи, че понякога, когато се взира в теб, можеш напълно да забравиш какво си искал да кажеш.

— Не се опитвай да промениш системата, Ана — казва горчиво той. — Ние всички си имаме роля в сценария. Кейт е Мъченицата. Аз съм Загубената кауза. А ти винаги си била Миротворецът.

Мисли си, че ме познава, но процесът е двупосочен — а когато става въпрос за търкания, Джес е пристрастен. Поглеждам го право в очите.