Артър & Джордж [bg]

От писмата на баща си узна, че присъдата му предизвикала обществено негодувание. Мистър Ваулс описал случая в «Истина»; имало подадена петиция от мистър Р. Д. Йелвъртън, бивш върховен съдия на Бахамите, а сега съдия в Пъмп Корт. Събирали се подписи и вече мнозина адвокати от Бърмингам, Дъдли и Улвърхамптън подкрепяли протеста. Джордж се трогна, като узна, че между тях са Гринуей и Стентсън; тия двамата открай време бяха свестни младежи. Отново разпитваха свидетелите, събираха отзиви за характера на Джордж от негови учители, колеги и роднини. Мистър Йелвъртън дори бе получил писмо от най-големия съвременен криминалист Джордж Луис, в което юристът изразяваше професионалното си убеждение, че осъждането на Джордж е фатална грешка.

Ясно беше, че са предприети някои официални стъпки в негова полза, защото му разрешаваха да получава повече вести по своя случай, отколкото се полагаше. Той прочете някои от показанията. Имаше едно копие под червено индиго на писмо от брата на майка му, вуйчо Стоунам от Мъч Уенлок. «Всеки път, когато съм виждал племенника си или съм чувал за него (докато не плъзнаха тия ужасни слухове), винаги съм го смятал за добро момче, а другите също го смятаха за много добър и умен.» Подчертаните редове трогнаха Джордж до дъното на душата му. Не заради възхвалата, която по-скоро го смути, а заради самото подчертаване. Малко по-нататък то се повтаряше. «За пръв път срещнах мистър Ейдълджи, когато беше свещеник едва от пет години, и чух най-добри отзиви за него от другите свещеници. Нашите приятели по онова време смятаха също като нас, че парсите са много древен и културен народ и имат редица добри качества.» И сетне още веднъж, в послеписа. «Баща ми и майка ми дадоха пълното си съгласие за брака, а те бяха дълбоко привързани към сестра ми.»

Като син и затворник Джордж неволно се трогна до сълзи от тия думи; като адвокат силно се съмняваше, че те ще повлияят на чиновника от вътрешното министерство, комуто евентуално биха възложили да преразгледа случая. Едновременно изпитваше неудържим оптимизъм и дълбоко примирение. Една част от него искаше да остане в килията, да тъче торби, да чете творбите на сър Уолтър Скот, да настива от подстригването насред студения двор и да слуша за кой ли път старата шега за дървениците. Искаше го, защото знаеше, че навярно такава ще бъде съдбата му, а най-добрият начин да се примириш със съдбата е да я пожелаеш. Другата част, която искаше още утре да излезе на свобода, да прегърне майка си и сестра си, да види как цялото общество признава извършената несправедливост — тази част той не можеше да отпусне на воля, защото в крайна сметка тя би му причинила най-силна болка.