Време на промени [A Time of Changes - bg]

— Знаеш ли дали твоето лекарство не предизвиква кошмарни видения у хората?

— Този човек не е чувал за подобно нещо, Ноим.

— Вече има такъв случай. Този човек се събуждаше всяка нощ облян в студена пот и това продължи седмици наред след като двамата с теб приехме лекарството. Той неведнъж си казваше, че си е загубил ума.

— И какви бяха тези съновидения?

— Уродливи картини. Чудовища. Зъби. Нокти. Усещането, че този човек не знае кой е. Появата на нечии чужди спомени и мисли — той отпи голяма глътка вино. — Заради удоволствието ли вземаше лекарството, Кинал?

— Заради познанието.

— Познание на какво?

— Познанието на самия себе си, познание на другите.

— В такъв случай, този човек би предпочел невежеството — той потрепери. — Знаеш ли, Кинал, този човек никога не е бил особено почтителен. Той е богохулствал, присмивал се е на изповедниците, надсмивал се е на приказките за богове. Но ти почти го превърна във вярващ с това твое лекарство. Ужасът да надникнеш в своята собствена душа — да узнаеш, че си напълно беззащитен, че всеки може да проникне в теб и в действителност го прави — такова нещо е невъзможно да се забрави.

— Невъзможно за теб — отвърнах аз. — За други това е празник.

— Този човек се придържа строго към принципите на Завета — рече Ноим. — За него уединението на душата е свято. В разголването й той вижда само перверзно удоволствие.

— Не разголване. Споделяне.

— Така по-благопристойно ли ти изглежда? Добре, Кинал, има някакво перверзно удоволствие в споделянето. Макар да сме вречени братя. След онази наша среща този човек се чувства опозорен и омърсен. Душата му е затлачена с пясък и кал. Така ли искаш да се чувстват всички? Прегърбени под тежестта на вината?

— Не е необходимо да има вина, Ноим. Един дава, друг получава, всеки излиза облагороден от тази размяна…

— Омърсен.

— Обогатен. Извисен. Състрадателен. Говори с другите, които са опитвали.

— Разбира се. Те ще прииждат от Манеран, бегълци без род и родина, а този човек ще ги разпитва за красотата на душеразголването. Извинявай — споделянето.

Видях мъката в очите му. Все още искаше да ме обича, но шумарското лекарство му бе разкрило неща за самия него, или може би за мен, които го караха да мрази човека, предложил му подобно средство. Той бе от онези, за които стените са нещо абсолютно необходимо. До този миг не бях го осъзнавал. Какво бях сторил, за да превърна във враг моя единствен вречен брат? Може би трябваше да опитаме повторно с лекарството? Не, едва ли и тогава нещата щяха да се изяснят. Ноим се страхуваше от своя вътрешен свят. Аз го бях превърнал във воин на Завета. Вече нямаше какво да му кажа.