Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
— Защото, мила, нападенията са станали непосредствено след вашия разговор с Пиер в гората!
— О, нима е възможно! — възклицава пак Виолета, която очевидно не е в състояние да измисли нищо друго. — Но ние не сме разговаряли за нищо такова, което…
— Не се съмнявам — бърза да се съгласи Розмари. — Само че, изглежда, онези господа не са на същото мнение…
— Но какви господа имате предвид? И какво всъщност искате от мене? — запитва домакинята, вече явно разстроена.
— Не е ли по-добре да прекратим тоя неприятен разговор и да минем на нещо по-леко? — обаждам се най-сетне и аз.
— Но тя трябва да бъде в течение, Пиер! — възразява приятелката ми.
— В течение на какво? — недоумява съвсем разтревожена Виолета.
— В течение на това, че те искат да премахнат час по-скоро всички хора около вас… всички тия, които биха могли да ви защитят. Както заклаха тоя мил хер Гораноф, както се справиха с Пенеф, така утре могат да свършат и с Пиер…
— Мерси — промърморвам. — Вие наистина ме окуражавате.
— Но това е точно така, скъпи… И снощните покушения напълно го потвърждават. А нищо чудно после да дойде и моят ред. Те искат да ви оставят сама, мило дете, съвсем сама, а тогава вече да се заемат и с вас…
— Но какво всъщност търсят те от мене? — недоумява милото дете, което, както вече споменах, едва ли е по-младо от квартирантката ми.
— Това вие по-добре трябва да знаете — отвръща Розмари.
— Нищо не знам, уверявам ви!
— В такъв случай трябва да се облегнем на предположенията — свива рамене приятелката ми. — Какво могат да търсят такива алчни хора освен нещо ценно… злато… или, да речем, брилянти… Да, може би наистина брилянти… Тук в квартала говореха нещо за брилянти, спомняте ли си, Пиер?
— Май че имаше нещо такова — промърморвам съвсем неохотно, за да подскажа на Розмари, че доста грубо води следствието.
— Брилянти?… Не знам баща ми да е споменавал някога за брилянти.
— Той може да ги е притежавал и без да споменава за тях — обяснява кротко приятелката ми, като че наистина има пред себе си малко дете. — И после вие сте го виждали толкова рядко… Нали сама ми бяхте казали, че сте го виждали рядко… Следователно не сте имали възможност за обстойни разговори…
— Да, наистина — кима Виолета.
А после повтаря замислено и сякаш на себе си:
— Брилянти…
— Брилянти, да — потвърждава Розмари. — А може би и някои други неща от този род…
— Отдавна ли загубихте майка си? — опитвам да сменя темата, додето квартирантката ми все още не е стигнала в нахалството си дотам, че да предложи да започнем тутакси задружното търсене.
— О, аз почти не я помня. Доколкото знам, живели сме с нея в Базел, а баща ми съвсем рядко е идвал при нас… А сетне, когато съм била още на три години, майка ми е умряла, поне татко така казваше, че е умряла, но после разбрах от жената, която ме гледаше, че всъщност била заминала нанякъде… Навярно й е дотегнало да седи сама и да чака напразно баща ми.
— Това още не е причина да ви изостави, мила моя… — не успява да се въздържи от присъда Розмари.
— Е, да, и аз мисля същото, но тя, изглежда, е мислела друго — казва неуверено Виолета, като че става дума за нещо, което е просто въпрос на вкус. — А после дойде периодът на пансионите. Пансиони, пансиони, чак додето завърша университета…
— Изглежда, спомените ви от тия места не са особено приятни — обаждам се, колкото да кажа и аз нещо.
— Защо? Зависи от местата… От някои съм запазила не лоши спомени. Не от всички, но от някои.
— А нима не можехте да живеете при баща си? — подхвърля на свой ред Розмари.
— Той винаги твърдеше, че не било удобно… Че щял да ми обясни, когато му дойде времето… Че по-късно, някой ден, може би…
Тя замълчава, сетне отново подхваща:
— Искрено казано, аз също не държах да бъда при него. Беше затворен човек. Усещах го чужд. И после вече бях свикнала с пансионите. Човек, знаете, свиква с всичко.
— Вие сте имали наистина нерадостно детство, скъпо дете! — въздъхва съчувствено приятелката ми. — Отрано без майка… И с такъв баща… А сега, на всичко отгоре и тези брилянти… Искам да кажа, тия хора, дето така ви обсаждат…
Розмари очевидно напира да се върне отново на темата и аз напразно се опитвам да й внуша с поглед да замълчи, защото, каквато е хитра, тя избягва нарочно да гледа към мене, така че принуден съм да седя като безпомощен свидетел и да слушам глупостите й.
— Извинете, мила, но нямате ли нещо студено в хладилника? — запитва по едно време наемателката ми е обичайната си непринуденост. — Да ви призная, малко се сгорещих от чая в това топло време.