Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
— Така и става.
— Да, и доста задълго: цели три десетилетия. Всъщност, Лоран, той е изживял живота си и нищо не е загубил. Убиецът му е спестил само тия последни години, които вероятно е щял да прекара в болести или старческа немощ. Губещият съм аз. Защото цели три десетилетия, въпреки всички издирвания, не успях да го надуша тоя тип. И ако го открих, то бе само благодарение на една случайна среща в Мюнхен. Една благословена от съдбата среща наистина, но чак след трийсет години. Настъпил бе най-сетне часът да формулирам скромния си граждански иск.
Настъпил е, изглежда, и часът за следващата халба, защото Брунер поглежда към бара, вече ярко осветен от белия студен флуоресцент, и промърморва:
— Всъщност бих пил още една бира…
Правя знак на келнера и поглеждам към прозореца. Вече е съвсем тъмно и както сме застанали тъй до самия джамлък, ние представляваме съвсем отчетлива гледка за някой любопитен минувач. Разбрал погледа ми, немецът машинално дръпва пердето.
— А какво ще ни предложите за вечеря, драги? — запитва той гарсона, когато му донасят бирата.
Оказва се, че за вечеря има немалко неща. Почва да ми призлява вече от тия застаряващи хора, за които доброто хапване се превръща в главната, ако не и единствена земна наслада. Но службата изисква жертви.
— Проследих го чак дотук — продължава разказа си немецът, когато келнерът се отдалечава с поръчката. — И една вечер го споходих ей така, без предупреждение. Друг може би не би го направил, но аз го направих. Позвъних и когато отвори, казах с най-естествения си тон: „Здравей, Ганеф. Аз съм Брунер. Не знам дали ме помните…“. Стана ясно, че ме помни, понеже се опита да хлопне вратата пред лицето ми, но аз поставих крак на прага и побързах да го предупредя: „Без детинщини, Ганеф. Обяснението при всички случаи няма да ви се размине. Използувайте прочее възможността то да стане между вас и мене, а не между вас и полицията.“ Така че обяснението наистина стана. И още същата вечер, и с всички копия от документацията, която носех у себе си.
— Тази среща е можела да завърши неприятно за вас — забелязвам. — Ганев не беше сам.
— Знам това. Не ме учете. И не си въобразявайте, че бях отишъл там без предпазни мерки. Оригиналите се намираха в сигурни ръце и Ганеф разбираше отлично, че рече ли да вика „помощ!“, всичко ще рухне отгоре му. Така че принуден бе да приеме условията ми.
— А именно?
— О, това са съвсем интимни подробности, Лоран. И вие, позволете да ви кажа, наистина сте далеч по-любопитен, отколкото би било в интерес на личната ви безопасност. Впрочем вие и сам можете да се досетите, че се касаеше до известно обезщетение в брой. И за да не бъдем несправедливи към мъртвеца, трябва да кажа, че то ми бе изплатено в съответния час и на съответното място. Но каква е стойността на едно обезщетение, дори и когато сумата е доста внушителна? Така че макар да не бях формулирал предварително тая подробност, за мене въпросната сума можеше да бъде интересна само като първа вноска. Една вноска, с която щях да изплатя вилата си и някои дългове. А осигуряването на старините? А поддържането на колата? А поддържането на Флора? Защото такива като вас примерно може да са готови да я събличат при случай, но за обличането се грижите не вие, а същият този стар хапльо, Макс Брунер…
Изпълнената с лека горчивина тирада бива прекъсната от появата на пържената риба. Една поява тъкмо навреме, за да разсее меланхолията на немеца и да му припомни, че в тоя наш грешен свят все още съществуват някои малки радости, дори и за застаряващите мъже. Той подтиска горчивината си с няколко едри къса от това бяло, още вдигащо пара месо, залива ги, за да изстинат, с чаша бяло рейнско вино, а после продължава все в същия ред да се тъпче и да се налива и едва след като с лека изненада установява, че чинията пред него е празна, обляга широките си плещи в креслото и се връща към прекъснатия разговор:
— Та ставаше дума за първата вноска, Лоран. Само че тя си остана и последна. Бих му простил на тоя тип, че ликвидира Гораноф: туй си е работа между тях двамата. Бих му простил и че ми простреля ръката. Но това, че се измъкна под носа ми и се пресели на оня свят в мига, когато процесът на доенето бе вече в ход, това, казвам ви, никога няма да му простя!
— Вината не е само негова — опитвам се да оправдая покойника.
— Естествено. Обаче туй не променя нещата. Всичко бе обмислено до последна подробност, включително и наблюдението чрез Флора, за да не се опита тоя стар хитрец да ми изиграе някой номер или да изчезне в неизвестна посока. А той все пак взе, че изчезна. Не, това никога няма да му го простя!