Тайфуни с нежни имена

— Да, разбира се, баща ми го беше оставил в Лозана.

— Тогава са някъде другаде. Например в зимника.

— Тази вила тук няма зимник. Зимник има моята вила в Лозана. Но ако смятате, че не съм в течение на туй, което се намира в собствената ми вила…

— Значи досега сте живели там?

— Не съвсем. Живеех повече при една приятелка. Къщата ми е на доста усамотено място и, искрено казано, ме е страх да оставам там сама, особено вечер. Затова живея в апартамента на една приятелка от пансиона. Там съм записана, там получавам кореспонденцията си, доколкото жена като мене има някаква кореспонденция…

— И все пак брилянтите съществуват — повтарям, за да я отклоня от тия битови подробности. — И тъкмо на туй се дължи оживлението около вас и около вашия дом. Без да говорим за убийствата…

— О, да, моля ви, нека не говорим за убийствата.

— Съгласен съм. Ще говорим за по-чисти и невинни неща. А има ли нещо по-чисто и невинно от един разкошен брилянт?

— Може би — не. Вие по-добре знаете. Но трябва да ви призная, че скъпоценните камъни съвсем не ме интересуват. И ако тия камъни не са легенда, а реалност и някой ден попаднат в ръцете ми, можете да бъдете сигурен, че тутакси ще ги продам на първия срещнат бижутер.

— А защо? Нима имате нужда от пари?

— Съвсем не, поне що се отнася до личните ми нужди. Баща ми ме е осигурил напълно с доживотна рента. Но ако имам една голяма сума, една наистина голяма сума, ще построя в Лозана на брега на езерото светъл и слънчев детски дом. Вече съм избрала дори мястото — голям парк с поляни и високи дървета. Вие правилно отгатнахте: в тия пансиони прекарах невесело детство, и то, забележете, в доста скъпи пансиони. А какво ли е детството на бедните деца? Моят дом, ако някога все пак го построя, ще бъде само за бедни деца.

— Мечтата ви е благородна — признавам. — Но за да стигнете до тая красива мечта, вие навярно сте имали известни надежди.

— Познахте — усмихва се тя едва-едва. — Но понеже говорим за мечти, какво бихте направили вие сам, ако получите шепа брилянти?

— Нямам никакъв интерес към камъните.

— А към паричната им равностойност?

— Също.

— И ако ви попаднат, бихте ги хвърлили просто на улицата?

— Не, разбира се. Но на драго сърце бих ги отстъпил на този, който има по-голямо право над тях от мене.

И понеже улавям погледа й, един детински недоверчив поглед, бързам да допълня:

— Знам, че това може да ви звучи невероятно, обаче то е самата истина. Което още не значи, че съм съвсем безкористен. И ако нашият сегашен разговор продължи със същата искреност, с която е започнал, мисля, че ще мога да ви доверя накъде точно е насочен интересът ми.

Тя отново ме поглежда, ала сега недоверието в погледа започва да се разсейва. И сякаш за да оправдае изцяло очакванията ми, произнася просто:

— Аз знам за тия брилянти, мьосю Лоран. И не от кварталните клюки, а от баща си. И тъкмо на това са се градили надеждите, за които сам споменахте. Защото още преди години, когато чух за камъните, реших, че ще направя с тях нещо, което да осмисли живота ми.

— Намерението ви е достатъчно благородно, за да ви даде предимство сред останалите претенденти — признавам.