Тайфуни с нежни имена

— Сега най-сетне ще ми кажете ли какво ви е сполетяло?

— Нападение — заявявам лаконично, като отпивам глътка животворна течност.

— От страна на кого?

— Нямам понятие — отвръщам почти искрено и паля цигара.

— И с каква цел?

— Мисля, че целта личи достатъчно от последствията.

— Смятате, че са искали да ви пребият?

— Вероятно.

— А може би и да ви ограбят?

— Едното върви с другото. Особено ако са си втълпили, че джобовете ми са пълни с брилянти.

— Значи допускате, че нападението е било свързано с тия неща тук наоколо?

— А с какво друго? Все пак ние сме в Берн, а не в Чикаго.

— Вие вече почвате и да цитирате Флора… до там ви е влязла в главата — подхвърля Розмари.

Но понеже не получава отговор, минава на нещо по-сериозно:

— Пиер, страх ме е…

— Щом ви е страх, свивайте знамената. Нищо по-лесно от това. Мястото ви при Грабер, надявам се, е запазено.

Тя помълчава малко, сякаш преценява предложението ми. После казва с променен тон:

— Няма да ги свия! Няма да отстъпя пред тези…

— Кои „тези“?

— Ами тези, дето са ви нападнали… Всъщност колко души ви нападнаха?

— Цяла тълпа. Отпърво бяха двама, сетне станаха четирима. И ако не бях сложил край на номерата им, навярно щяха да продължат да се удвояват.

— Колкото и да са там, няма да отстъпя! — повтаря Розмари.

Обичам такива решителни същества. Дори и когато са от другия пол.

Тия думи биват доказани с дела още на следния ден, когато квартирантката ме уведомява, че следобеда Виолета ни е поканила на чай.

— Такава визита пред очите на целия квартал не ме привлича особено — избъбрям кисело. — Значи съвсем ще се разголим пред евентуалните наблюдатели.

— И какво като се разголим? — запитва предизвикателно жената, сякаш не е секретарка на Грабер, а шампионка по стриптийз. — Законите в тая страна запрещават не следобедния чай, а бандитските нападения.

— О, законите!…

Естествено, въпреки лицемерните ми възражения ние се настаняваме малко след пет в познатия мрачен хол, който вече не е тъй мрачен може би благодарение на две добавъчно поставени настолни лампи с розови абажури. Виолета се е пременила в скромна батистена рокличка, съвпадаща напълно по цвят с абажурите, но украсена плюс това и с малки сини цветчета. Седим край масата, за да не се разнасят напразно чашите и сладкишите насам-натам, и разговаряме за всичко и нищо, както е прието в добрия тон. Додето Розмари не изтърсва ни в клин, ни в ръкав:

— А вчера нашият скъп Пиер е бил на два пъти нападнат от бандити, представяте ли си?

— О! — възклицава Виолета, като зяпва от учудване. — Нима е възможно?

— И въпросът не е в това, че са го поожулили — продължава квартирантката ми с оная обичайна небрежност, която проявяваме към чуждото тегло. — Въпросът е, какво се крие зад тия покушения?

Тя снишава глас и като отправя към домакинята тъмния си загрижен поглед, добавя: