Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
Брунер вдига чашата и отпива дълга успокоителна глътка. Сетне изтрива голямата си хищна уста със салфетката и подхвърля:
— Брилянтите обаче още са тук. Въпросът е само: къде? И тъкмо по този въпрос аз чакам разясненията ви, Лоран. И макар да не обичам да се повтарям, но още веднаж ще ви предупредя, че ако ви скимне да ме подхлъзнете, неизбежно ще се натъкнете на един от тия два смъртоносни юмрука.
— Аз брилянти не съм ви обещавал — опитвам се да изясня отношенията ни.
— Не съм казал, че чакам брилянти от вас. Чакам сведения. Тия, с които разполагате в момента. И ония, до които ще се доберете за в бъдеще. Защото не се съмнявам, че тепърва ще има да душите наоколо с тоя ваш хитър нос. И като душите, не забравяйте, че сте сключили едно споразумение и че Брунер е безпощадно строг що се отнася до споразуменията.
— Не се безпокойте: казах ви, че не давам пет пари за вашите камъни.
— А сега: скривалището!
— Това е един сейф, в хола на Гораноф. А сейфът е скрит зад картината над скрина.
— Че какво скривалище е това? И последният глупак ще го набара.
— Само че след като го набара, трябва и да го отключи.
— Вероятно някой е свършил и тази работа.
— Не допускам. Устройството на ключалката е твърде солидно и сложно. И забележете, Брунер: хората, които биха имали достъп до скривалището — Пенев или Виолета, — не са разполагали с ключа и не са имали време или кураж да прибягнат до някой техник. А човекът, който притежава ключа, засега все още не е стигнал до скривалището.
— Кой човек?
— Името му е Кьониг. Яви се на търга, за да предложи фантастична цена за вилата. Тая подробност говори ли ви нещо?
— Чух вече за това — кима Брунер. — А как е попаднал ключът у Кьониг?
— По същия начин, по който би попаднал и у вас, ако сам бяхте убили Горанов и пребъркали джобовете му.
— Искате да кажете, че Кьониг е очистил Ганеф?
— За ваше щастие не той лично, а хората му. Предполагам, че ако Кьониг сам беше извършил убийството, той щеше да има и достатъчно ум, за да потърси съответна ключалка към намерения ключ. Но тия глупаци не са имали нито указания, нито акъл за подобни операции. Те са изпълнили възложената им задача и са се измъкнали.
— А убийството на Пенеф?
— Същата история. И същата задача: да се премахне Пенев. И дори тя да е била съпроводена с нареждане за обиск, този път не е стигнало и времето. Защото, както личи по полицейските данни, Пенев е бил ликвидиран само минути, преди Виолета да се върне. Допускам дори, че едва забил ножа си, убиецът вече е чул пред входа гласовете на Виолета и на вашата Флора. И е побързал да изчезне през задната врата.
— И вие смятате, че в този момент, додето ние двамата тук си приказваме, брилянтите почиват в онова там скривалище във вилата на Ганеф? — възклицава Брунер с доста забележима възбуда.
— Не смятам нищо. Казвам ви просто какво знам и какво предполагам — отвръщам сухо.
И за да не го обезкуражавам преждевременно, допълвам:
— Там или другаде, но брилянтите все още не са намерени. Иначе кварталът отдавна би утихнал.
— И вашата Розмари навярно също отдавна би изчезнала — подхвърля немецът, като ме фиксира с присвитите си очи. — Защото тя също не е дошла в тоя квартал заради чистия въздух, нали?
— Вероятно… — отвръщам нехайно.
— Слушайте, Лоран! — озъбва се Брунер. — Не забравяйте споразумението ни: аз не искам от вас нищо освен сведения. Съвсем скромен съм, както виждате. Обаче това не значи, че ще допусна да премълчавате по свое усмотрение туй или онуй…
— Оставете я — казвам все тъй нехайно. — Това е една съвсем безопасна пионка. По-точно, пионка на Тео Грабер, бижутера, на когото Гораноф е продал един-единствен брилянт вероятно с цел да ви изплати скромното обезщетение. Така че Грабер е изпратил секретарката си по тия места, за да следи какво става с брилянтите, които той вероятно гори от желание да купи на възможно по-ниска цена.
— Почвате да ставате по-конкретен — промърморва Брунер. — Всъщност тия подробности ги знам и без вас. Зададох въпроса просто за да ви проверя.
Поглеждам го с укор. Сетне, осенен от внезапно хрумване, запитвам:
— А не допускате ли, че камъкът, който Гораноф е продал на Грабер, е бил не първият, а последният от серията? И че той в продължение на тия трийсет години е имал пълна възможност да продаде един по един и всички други камъни?
Брунер ме поглежда сепнато. После внезапно се засмива с къс дрезгав смях:
— Не говорете глупости, Лоран! Вие наистина нямате понятие за стойността на тези брилянти. Такъв въздържан човек като Ганеф не би могъл да пропилее брилянтите и за сто години. Не говорете глупости.