Драконът и Джорджът

— Аз съм Сър Ху де Боис де Малънконтри, дракон — каза той.

— Познавам те — отвърна Джим.

— По дяволите, ако виждам защо ще си по-различен от който и да е друг дракон. — рече сър Ху. Но кой ще ти спори, ако това Ги прави щастливи. Вържете го, момчета. Прекалено е тежък за конете, но ще направим шейна, за да го затътрим с нея до кулата.

— Моля ви, сър рицарю, Ваша Светлост, ще ме развържете ли сега? — изплака Секо. — Хванахте го. Прережете тези стегнати ремъци и ме пуснете…

Сър Ху погледна към Секо и се изсмя. После се обърна и огледа Джим.

— Сър рицарю! Сър рицарю! — цялото тяло на Секо трепереше. — Вие обещахте! Обещахте, че ще ме освободите, ако го накарам да дойде. Няма да отстъпите от рицарската си дума, нали Ваше Кралско Височество?

Сър Ху погледна отново блатния дракон и избухна в гръмогласен смях.

— Я го чуйте! Чуйте дракона! Рицарска честност, казва той! Рицарска честност, към един дракон?

Смехът му утихна рязко.

— Хей, дракон! — извика той на Секо. — Искам твоята глава да виси на стената ми. Какъв глупак ще съм, ако те пусна.

Обърна се и в същия миг от ясното небе се посипа смъртоносен дъжд — порой от стрели засвири около тях. Шестима от арбалетистите бяха повалени. Останалите, някои от които промушени, хукнаха към прикритието на дърветата. Четири стрели паднаха около сър Ху, а една от тях проби горната част на левия му нагръдник и шумно иззвъня в сложената отдолу бронирана жилетка, без да премине през нея.

Сър Ху изруга, превъртя забралото си и също побърза да изтича към прикритието. Втори поток от стрели се изсипа в голям кръг между дърветата, но Джим не можа да види пораженията от него. Разнесе се шум от бягащи стъпки и една фигура в броня препусна, възседнала коня си. Последва тишина. Той и Секо бяха невредими, сами — с изключение на убитите или ранени арбалетисти, умиращи около тях.

Хленчът на Секо отново привлече вниманието на Джим към блатния дракон. Пристъпи, заби ноктите на лапата си във всяко едно от колчетата и ги извади. Това му се отдаде без усилия. Секо веднага се изправи и захапа кожените ремъци, които бяха привързвали пръстите му.

— Защо сам не извади колчетата? — попита го Джим. — Знам, че не е лесно да си разпънат така, но всеки дракон…

— Всички тези лъкове, саби и други неща — изплака Секо. — Не съм толкова смел, колкото Вас, Ваше Благородство. — Нищо не можех да сторя, за да не ме е страх и си помислих, че ако направя каквото искат, може би ще ме пуснат.

Спря да хапе ремъците и потрепери.

— Естествено, разбирам как се чувствате, Ваша Милост. Не трябваше да Ви викам тук долу…

— Забрави го — дрезгаво каза Джим.

Секо се възползва от съвета и отново захапа кожите.

Джим обиколи набързо повалените арбалетисти. Повалени върху земята, те или бяха мъртви, или щяха да издъхнат след минути; нито един не беше в съзнание, за да усети присъствието му над себе си. Джим се обърна точно навреме, за да види как Секо се готви да излети.

— Чакай малко! — заповяда той.

— Чакай? О, естествено… чакай. Разбирам, Ваше Височество! — изскимтя Секо. — Помислихте си, че се каня да отлетя. А аз просто протягах скованите си криле…