Бунтът

Чу, че вратата се отваря, скочи като пружина и приглади полата си. Видя, че това бе Бригъм и въздъхна от облекчение. Не би понесла слугите да клюкарстват под стълбите как лейди Ашбърн се муси, опряла лакти на коленете си.

Бригъм я погледна и вдигна вежди. Би могъл да се закълне, че с всеки ден ставаше все по-красива, макар да му се искаше от време на време да я вижда с разпуснати коси, за да може на воля да зарови ръце в тях.

— Мислех, че си отишла на разходка със сестра си и с Меги.

— Тъкмо се гласях. — Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си. Не бе сигурна дали от нервното крачене старателно подредената прическа не се бе развалила. — Не те чаках толкова рано. Свърши ли съветът?

— Да. Изглеждаш възхитително, Рина. Като дива теменужка.

Със смях, който бе наполовина ридание, тя се хвърли в прегръдките му.

— О, Бриг, обичам те, толкова те обичам.

— Какво е това? — прошепна той и зарови лице в шията й. — Плачеш ли?

— Не… Да, мъничко. Просто всеки път, като те видя, те обичам все повече и повече.

— Значи ще гледам по няколко пъти на ден да излизам и да се връщам.

— Не ми се смей.

— Да ти се смея? И да рискувам да ме убиеш? — Вдигна главата й, за да може да я целуне както трябва. — Не, мила моя, няма да ти се смея.

Серина го видя в очите му и разбра, че го бе видяла още в момента, в който Бригъм влезе в стаята. Смелостта, която си бе обещала, се разколеба, ала тя си наложи да е храбра.

— Време е, нали?

Той поднесе ръката й към устните си. — Ела, седни.

— Няма нужда — отвърна Серина твърдо. — Просто ми кажи.

— Тръгваме след няколко дни. Утре ти трябва да заминеш за Гленроу.

Страните й побледняха, но гласът й бе спокоен.

— Бих останала, докато ти заминеш.

— Бих заминал с по-леко сърце, ако знам, че си в безопасност в Гленроу. Пътуването ще е по-дълго заради Меги.

Тя знаеше, че е прав, знаеше, че това е необходимо и се опита да го преглътне.

— Към Лондон ли тръгвате?

— Ако е рекъл Господ.

Серина кимна и отстъпи крачка назад, ала без да пуска ръката му.

— Тази битка е колкото твоя, толкова и моя, два пъти повече сега, след като съм твоя жена. Бих дошла с теб, ако ми разрешиш.

— Не. Мислиш ли, че си представям жена ми да върви след войската? — Погледът, много познатият поглед в очите й го предупреди да смени тактиката. — Семейството ти има нужда от теб, Серина.

А някой интересува ли се от какво имам нужда аз?

Думите бяха на върха на езика й, но тя ги преглътна. Нямаше да му помогне, ако го следваше в битките. Погледна ръката си и я прокле, задето бе прекалено слаба да държи меч, да го защити, както Бригъм би защитил нея.

— Прав си. Знам. Ще те чакам.

— Аз ще те взема със себе си. Тук. — Вдигна съединените им ръце към сърцето си. — Искам да те помоля за нещо. Ако работите тръгнат на зле… — Серина поклати глава, ала погледът му спря протестите й. — В стаята ми има едно ковчеже и един сейф. В сейфа има злато и диаманти, достатъчни, за да купят безопасността ти, твоята и на твоето семейство. В ковчежето има нещо по-ценно и аз ще те помоля да го пазиш.