Сойка-присмехулка

— Бъди мил с нея, Финик. Иначе може да се опитам да ти я взема. — Би могло да е шега, ако тонът му не е толкова хладен, а думите — сбъркани. Откритото недоверие към Финик, намекът, че Пийта е хвърлил око на Ани, че Ани може да изостави Финик, че аз дори не съществувам.

— О, Пийта — подхвърля небрежно Финик, — не ме карай да съжалявам, че те съживих. — Той ме поглежда загрижено и отвежда Ани.

След като си отиват, Дели казва с укорителен тон:

— Той наистина ти спаси живота, Пийта. Неведнъж.

— Заради нея. — Той ми кимва кратко. — Заради бунта. Не заради мен. Не му дължа нищо.

Не би трябвало да се поддавам на провокацията, но го правя.

— Може би не. Но Магс е мъртва, а ти все още си тук. Това сигурно означава нещо.

— Да, много неща сигурно означават нещо, Катнис. Спомням си неща, които не мога да разбера, а според мен Капитолът не ги е променил. Нощите във влака, например — казва той.

Пак намеци. Че във влака всъщност се е случило нещо повече. И онова, което наистина се случи — в онези нощи, когато не полудях само защото ме прегръщаше, — вече няма значение. Всичко е лъжа, всичко е начин да злоупотребя с него.

Пийта размахва лъжицата си към нас двамата с Гейл.

— Е, вече официално ли сте двойка или още повтарят онази история за обречените влюбени?

— Още я повтарят — казва Джоана.

По ръцете на Пийта пробягват спазми и той първо свива пръсти в юмруци, а после ги разперва по особен начин. Дали едва се сдържа да не ги сключи около врата ми? Усещам как Гейл напряга мускули до мен и ме е страх, че ще избухне кавга. Но Гейл просто казва:

— Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си.

— Кое? — казва Пийта.

— Теб — отговаря Гейл.

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен — казва Пийта. — Какво за мен?

— Това, че са те заместили със злобен мут в твоя образ — казва Джоана.

Гейл допива млякото си.

— Готова ли си? — пита ме той. Изправям се и прекосяваме трапезарията, за да си оставим подносите. Един възрастен мъж ме спира на вратата, защото още стискам в ръка остатъка от хляба със сос. Нещо в изражението ми или може би фактът, че не правя опит да скрия хляба, го кара да прояви снизхождение. Оставя ме да натъпча хляба в устата си и да си продължа по пътя. С Гейл почти сме стигнали до моето помещение, когато той проговаря отново:

— Не очаквах това.

— Казах ти, че ме мрази — отбелязвам.

— Става дума за начина, по който те мрази. Толкова е… познат. Аз се чувствах така — признава той. — Когато те гледах как го целуваш на екрана. Но тогава знаех, че не съм съвсем честен. Той не може да види това.

Стигаме до вратата ми.

— Може би ме вижда каквато съм в действителност. Трябва да поспя.

Гейл ме хваща за ръката, преди да успея да изчезна:

— Значи това си мислиш сега? — Свивам рамене. — Катнис, като твой най-стар приятел, повярвай ми, когато казвам, че той не те вижда такава, каквато си в действителност. — Целува ме по бузата и си отива.