Сойка-присмехулка

— Здрасти.

— Здрасти — отговаря той. Звучи като неговия глас, почти като неговия, само че има нещо ново. Нотка на подозрение и укор.

— Хеймич каза, че си искал да говориш с мен — казвам аз.

— Да те погледна, като за начало. — Сякаш чака да се преобразя в точещ лиги вълк мутант право пред очите му. Гледа ме втренчено толкова дълго, че усещам как крадешком хвърлям погледи към еднопосочното стъкло с надеждата за някакви напътствия от Хеймич, но слушалката ми остава безмълвна. — Не си много наедряла, нали? Нито особено красива?

Знам, че е минал през адски мъчения и все пак тази забележка не ми харесва.

— Е, и ти си изглеждал по-добре.

Съветът на Хеймич да се отдръпна е заглушен от смеха на Пийта.

— И не си никак любезна. Да ми кажеш това след всичко, което преживях.

— Да. Всички преживяхме много неща. А ти си онзи, който винаги е любезен. Не аз. — Правя всичко погрешно. Не знам защо съм настроена толкова отбранително. Измъчвали са го! „Отвлекли са“ спомените му с отрова от хрътоси! Какво ми става? Усещам, че може да се разкрещя — без дори да знам за какво — и решавам да се махам оттам. — Виж, не се чувствам особено добре. Може би ще намина утре.

Пред вратата съм, когато гласът му ме спира.

— Катнис, помня за хляба.

Хлябът. Единственият ни миг на истинска близост преди Игрите на глада.

— Показали са ти записа, на който разказвам за това — казвам.

— Не. Има ли запис, на който говориш за това? Защо Капитолът не го е използвал срещу мен? — пита той.

— Направих го в деня, когато те спасиха — отговарям аз. Усещам остра болка в ребрата. Танците бяха грешка. — Е, какво си спомняш?

— Теб. В дъжда — казва той тихо. — Как ровеше в кофата ни за смет. Как изгорих хляба. Как майка ми ме удари. Как изнесох хляба за прасето, но вместо това ти го дадох.

— Така беше. Точно това се случи — казвам аз. — На другия ден, след училище, исках да ти благодаря. Но не знаех как.

— В края на деня бяхме навън. Опитах се да уловя погледа ти. Ти извърна очи. А после… мисля, че по някаква причина ти откъсна едно глухарче. — Кимвам. Наистина помни. Никога не съм говорила за този момент. — Трябва да съм те обичал много.

— Да, обичаше ме. — Гласът ми секва и се преструвам, че кашлям.

— А ти обичаше ли ме? — пита той.

Не откъсвам очи от плочките на пода.

— Всички казват така. Всички казват, че именно затова Сноу е наредил да те изтезават. За да ме пречупи.

— Това не е отговор — казва ми той. — Не знам какво да мисля, когато ми показват някои записи. На първата арена изглеждаше, сякаш се опитваш да ме убиеш с онези хрътоси.

— Опитвах се да ви убия всичките — казвам аз. — Бяхте ме хванали като в капан на едно дърво.