Сойка-присмехулка

Двайсет и четири инжекции в ребрата по-късно, лежа просната върху болничното си легло и стискам зъби, за да се сдържа и да не помоля да ми сложат системата с морфлинг. Тя е до леглото ми, за да мога да я включа за малко, ако имам нужда. Не съм я използвала напоследък, но я задържах заради Джоана. Днес изследваха кръвта ми да се уверят, че се е изчистила от обезболяващото, тъй като смесицата от двете лекарства — морфлинга и онова, от което ребрата ми пламнаха — има опасни странични ефекти. Дадоха ясно да се разбере, че ме чакат няколко тежки дни. Но аз им казах да действат.

Нощта в нашата стая е тежка. Изобщо не може да става въпрос за сън. Струва ми се, че почти усещам миризмата на горяща плът от кръга около гърдите си, и борбата на Джоана със симптомите на абстиненцията. По-рано, когато се извинявам, че съм й прекъснала морфлинга, тя махва пренебрежително с ръка и казва, че това така или иначе е трябвало да се случи. Но към три сутринта вече съм прицел на всяка цветиста ругатня в речника на Окръг 7. На разсъмване тя ме извлича от леглото, твърдо решена да отиде на тренировка.

— Струва ми се, че няма да мога — признавам аз.

— Можеш. И двете можем. Ние сме победители, помниш ли? Ние можем да се справим с всичко — озъбва ми се тя. Има болезнено зелен цвят и трепери като листо. Обличам се.

Сигурно сме победители, щом успяваме да изкараме сутринта. Виждаме, че навън вали като из ведро и за момент ми се струва, че Джоана ще се откаже. Лицето й посивява и тя като че ли спира да диша.

— Това е само вода. Няма да ни убие — казвам. Тя стисва зъби и пристъпва тежко в калта. Дъждът ни измокря до кости, докато първо загряваме, а после почваме да тичаме. Пак се отказвам след около една миля и се боря с изкушението да си сваля ризата, за да разхладя ребрата си, които горят. Насилвам се да изям полевия обяд от подгизнала риба и задушено цвекло. Джоана изяжда половината от купичката си, преди да я повърне. Следобед се учим да сглобяваме пушките си. Аз се справям, но Джоана не може да владее ръцете си достатъчно, за да намести частите. Когато Йорк е с гръб към нас, аз й помагам. Дъждът продължава, но следобедът минава по-добре, защото сме на стрелбището. Най-после — нещо, в което ме бива. Отнема ми известно време да се приспособя от лъка към пушката, но към края на деня имам най-добрия резултат в моята група.

Едва сме влезли в болницата, когато Джоана заявява:

— Трябва да сложим край на това — да стоим в болницата. Всички ни разглеждат като пациенти.

За мен това не е проблем. Мога да се преместя при майка ми и Прим, но на Джоана така и не й е определено жилище. Когато се опитва да си издейства изписване от болницата, не се съгласяват да й позволят да живее сама, дори и ако идва всеки ден на разговор с психиатъра. Мисля, че може и да са се досетили за морфлинга и това само подсилва мнението им, че е неуравновесена.

— Няма да е сама. Ще делим една стая — заявявам аз. Отначало не са съгласни, но Хеймич застава на наша страна и когато става време за сън, вече имаме отделение срещу Прим и майка ми, която се съгласява да ни наглежда.