Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Лежахме в пълно мълчание цяла вечност, а може да е било и само за няколко минути. Тялото ми се сгуши до неговото — дали по навик, или от копнеж, макар да не знаех дали копнея конкретно за Бил, или просто за близост, каквато бях изпитвала единствено с него. Мразех го. И го обичах.
— Суки — прошепна той в ухото ми. — Аз…
— Шшш — прекъснах го. — Тихо — сгуших се още по-близо до него и изпитах огромно облекчение. Все едно бях свалила от себе си ластична превръзка, която дълго време ме е стягала.
— Чии са дрехите, с които си облечена? — прошепна той след минута-две.
— Даде ми ги един вампир на име Бърнард, защото роклята ми пострада в бара.
— В „Жозефина“?
— Да.
— Как така пострада?
— Прободоха ме е кол.
Бил застина.
— Къде? Болеше ли? — Той отметна одеялото. — Покажи ми.
— Естествено, че болеше — небрежно отвърнах аз и внимателно запретнах долния край на блузата. — Болеше ужасно.
Пръстите му нежно погалиха опънатата до блясък кожа. Моята рана щеше да зарасне по-бавно от неговите. На него щяха да са му нужни не повече от две нощи, за да стане гладък и съвършен като преди, въпреки мъченията, продължили цяла седмица. А на мен щеше да ми остане белег за цял живот, независимо от изпитата вампирска кръв. Вярно, белегът вече не изглеждаше толкова страшен и раната заздравяваше с феноменална скорост, но продължаваше да е подута и зачервена.
— Кой ти причини това?
— Човек, фанатик. Дълга история.
— Мъртъв ли е?
— Да. Бети Джо Пикард го уби с два удара на юмрука си. Това ми напомни за една история, която четох като малка. За дървосекача Пол Бъниън.
— Не я знам тази история — тъмните му очи не се откъсваха от моите.
Свих рамене.
— Е, щом вече е мъртъв… — Бил явно не можеше да мисли за нищо друго в момента.
— Доста хора загинаха покрай тази твоя програма.
Последва дълго мълчание.
Бил хвърли поглед към вратата, която Ерик тактично бе затворил след себе си. Най-вероятно подслушваше, долепен до нея, а Ерик — като всички вампири — притежаваше силно развит слух.
— Безопасно ли е да говорим?
— Да — устните на Бил гъделичкаха ухото ми. — Правиха ли обиск в къщата ми?
— Не знам. Може би вампирите от Мисисипи са я претърсили. Така и не успях да отида там, след като Ерик, Пам и Чоу дойдоха да ми кажат, че си отвлечен.
— Те ли ти казаха, че…
— Че планираш да ме напуснеш. Да. Те ми казаха.
— Вече си платих за тази лудост — каза Бил.
— Ти може да си си платил и това да те устройва — отвърнах аз, — но не знам дали платеното от теб устройва мен.
В празната студена стая се възцари дълго мълчание. Всекидневната също тънеше в тишина. Надявах се, че Ерик имаше план за по-нататъшните ни действия и че той включваше прибиране у дома. Независимо от случилото се между мен и Бил, имах нужда да съм си у дома, в Бон Темпс. Имах нужда от работата си, от приятелите си. Имах нужда да видя Джейсън. Той може и да не беше най-свестният брат на света, но друг, освен него нямах.
Зачудих се какво ли се случваше в съседния апартамент.
— Когато кралицата дойде при мен да ми каже, че е чула за програмата, по която работех, и че никой досега не се е залавял е подобен проект, бях поласкан — каза Бил. — Предложи ми солидно заплащане, макар че можеше и да не ми предложи нищо, след като съм неин поданик.
Усетих как устните ми сами се присвиват след поредното напомняне, че двамата с Бил принадлежим на коренно различни светове.
— Според теб кой й е казал? — попитах.
— Не знам. Дори не искам да се замислям — отвърна Бил. Гласът му звучеше небрежно, дори равнодушно, но аз си го познавах.
— Ти знаеш, че отдавна работя по този проект — продължи той, когато разбра, че няма да кажа нищо повече.
— Защо?
— Защо ли? — смутено попита той. — Ами защото тогава това ми се стори добра идея. Списък на всички американски вампири и поне някои от онези, които живеят в други страни по света, представяш ли си? Ценен проект, а и много приятен за изпълнение, както се оказа. Още щом започнах да правя проучването, ми хрумна да включа снимки. И псевдоними. И биографии. Идеята ми просто се разрасна.
— Тоест, нещо като… ъмм… справочник? За вампири?
— Именно! — лицето на Бил грейна още повече. — Идеята ми хрумна съвсем спонтанно една нощ. Опитах се да се сетя за всички вампири, които съм срещал по пътя си през миналия век, и започнах да правя списък. После започнах да добавям рисунки, които съм правил. Или фотографии.
— Значи вампирите могат да се снимат? Имам предвид… виждат се на снимки, така ли?
— Разбира се. Откакто фотографията стана популярна в Америка, винаги сме се старали да стоим настрана от фотообективи, защото снимката е доказателство, че си бил на дадено място в дадено време… а ако двайсет години по-късно се появиш някъде и изглеждаш по същия начин, веднага ще стане ясно какъв си. Но след като вече не крием съществуването си, няма смисъл да се придържаме към старите традиции.