Невинните [calibre 1.48.0]

Отключи вратата и изключи алармата.

— Джули?

Затвори след себе си и пое по коридора, сложил ръка на оръжието си.

— Джули?

Провери три стаи, преди да отвори вратата на спалнята ѝ. Джули спеше на леглото. Гърдите ѝ равномерно се повдигаха и отпускаха. Той затвори, обърна се и тръгна към своята стая. Седна на леглото, но не се съблече. Заливаха го ту топли, ту студени вълни.

Телефонът му иззвъня. Помисли си, че е Ванс, но не беше тя. Търсеше го Синия.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Роби.

— Лио Брум е държавен служител. Работи като пиар.

— Къде? В Министерството на отбраната ли?

— Не, в МЗ.

— Министерството на земеделието?! — възкликна Роби. — Шегуваш се!

— Не се шегувам.

— Друго?

— В момента ти пращам имейл. Прочети го внимателно. Виж какво ще ти направи впечатление.

— Трябва да има нещо.

— Ами тогава го намери.

Телефонът му издаде мелодичен сигнал за входяща поща. Той натисна съответните бутони и на дисплея се появи професионалната биография на Лио Брум. Прочете я внимателно, а след това започна отначало, подреждайки детайлите, които изглеждаха интересни.

— Какво правиш? — подхвърли той, без да вдига глава.

— Как изобщо разбра, че съм тук? — отвърна с въпрос Джули, застанала на прага по тениска с дълъг ръкав и долнище на анцуг. — Дойдох на пръсти.

— Всеки вдига шум, независимо колко внимава.

— Аз пък започвам да си мисля, че имаш очи и на гърба.

— Де да имах.

Тя седна на един стол срещу него.

— Откри ли нещо?

— Да. Но не виждам някакъв смисъл в него.

— Разкажи ми само за това, в което виждаш смисъл.

— Мисля, че бомбата е била заложена заради мен, а не заради теб.

— Това звучи успокояващо. Значи само един човек е искал да ме убие, така ли?

— Лио Брум работи в Министерството на земеделието.

— И там ли има шпиони?

— Съмнявам се. Макар и щедри, субсидиите за производство на царевица едва ли привличат интереса на лошите.

— В такъв случай каква е връзката?

— Може би няма връзка. А може и да има.

Роби вдигна телефона пред очите си и добави:

— Освен това е служил в армията. Участвал е в Първата война в Залива.

— Е, и?

— Освен жената, която убиха заедно с детето ѝ, са убили и бившия ѝ съпруг, който също е бил военен. Може би се е познавал с Брум.

— Дори да е така, какво толкова са знаели, че да се стигне до убийството им? И как това се връзва с убийството на моите родители?

— Не знам — въздъхна Роби. — Все още работя по няколко възможни версии.

— А защо мислиш, че са взривили автобуса заради теб?

— Има неща, които не съм склонен да обсъждам — отсече той.

Тя седеше и го гледаше. Роби нямаше представа какъв ще бъде следващият ѝ въпрос, но силно се съмняваше, че ще ѝ даде искрен отговор. Той огледа стаята и за миг изпита остро чувство на клаустрофобия.

— Според теб какво са направили с телата на родителите ми?

Това не беше въпросът, който очакваше, но в замяна на това беше логичен. Взря се в лицето ѝ, опитвайки се да открие нещо по-дълбоко във въпроса ѝ. После поклати глава. Въпреки ума и прозорливостта ѝ тя все още беше дете. Страдаше за своите родители и искаше да разбере къде са телата им.