Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
„Майя тур“.
Разбира се, че е „тур“, иначе какво щеше да прави на тази страница?
Но Майя…
Майя Печенина.
Двете бяхме състудентки от юридическия факултет. Тя не ми беше близка, дори не ми беше приятелка, просто учехме в един курс. Всъщност тя беше симпатично момиче, не беше глупаво, беше весело и не се открояваше нито в дребните гадории, нито в големите свинщини. Понякога ходехме заедно да ядем сладкиши в стъкленото заведение срещу „Библиотеката“, пушехме на стълбищната площадка и дрънкахме разни глупости. След това, както става обикновено, веднага след държавните изпити и абсолвентската вече се изгубихме. И, отново както често се случва, веднъж най-неочаквано се срещнахме на улицата. Или по-точно на зебрата на пешеходната пътека. Между другото, това стана на две крачки от стените на Алма матер.
Аз закъснявах за откриването на някаква изложба в манежа. Тя беше официална и затова щяха да присъстват високопоставени персони.
Което означаваше, че не е прилично да закъснявам.
Но колите пълзяха като костенурки.
Естествено, не беше много приятно да тичам в тръст към парадния вход. Но просто нямах друг избор.
Слава богу, светна зелено и тълпата закрачи бодро по пешеходната пътека. Аз заобикалях заплесите и прескачах внимателно локвите, защото мръсните обувки върху сияещия паркет бяха отвратителна гледка.
Трябва ли да споменавам, че тихото подвикване някъде отстрани ме застигна в крайно неподходящ момент.
За щастие на Майя, в поканата бяха предвидени двама души, както беше прието в такива случаи. А вторият човек — Антон, в този момент отсъстваше от страната.
Ние не закъсняхме, макар че, естествено, никой не забеляза това. Церемонията чинно пое по отъпкания път.
А ние намерихме време да си поговорим.
Но разговорът ни беше тъжен.
Спомнях си, че тя беше добра студентка и подаваше надежди, които в началото се сбъднаха — Майя беше разпределена в един сериозен академичен институт. Както се казва, пред нея се откриха перспективи.
Но за кратко.
Тя продължаваше да работи в същия институт като старши научен работник. Бе успяла да защити дисертация.
Заплатата й беше някъде около половината от цената на храната, която изядохме в ресторант „Maksim’s“ на ъгъла на улица „Манежна“ и булевард „Тверской“.
Сега московският „Maksim’s“ го няма. Жалко. Защото беше уютен и там готвеха вкусно.
Всъщност тогава си прекарахме много добре и, естествено, изпихме една бутилка от любимото ми розе „Cristal“.
И тъй като лекото опиянение възбуди чувствата ми и развърза езика ми, аз зададох един неуместен и освен това почти риторичен въпрос.
Първо, защото би трябвало да пощадя чувствата на Майя.
Второ, по силата на собственото си дълбоко убеждение, че каквато и беда да сполети човека, той трябва да се бори. Да се бие до последно. На всяка цена да се удържи на повърхността. Да прави каквото и да било, но да не стои със скръстени ръце, проклинайки лошия си късмет и леейки сълзи.
— Виж какво, а за какъв дявол продължаваш да висиш в този твой Научноизследователски институт?
Тя ме погледна потиснато.
— Че кой има нужда от мен?
— Нали си юрист? С университетско образование? И с кандидатска степен? В края на краищата ти си умен човек!
— Ти, разбира се, не си спомняш, но аз още от студентка се занимавам с държавно право. Знаеш ли как се казва дисертацията ми? Съветската социалистическа федерация като оптимална форма на държавно устройство… Както и да е… Защо трябва да повтаряме разни глупости? Звучи смешно, нали?
Тя се разплака.
Извърна засрамено лицето си към прозореца, но там, зад прозореца, беше претъпканата както винаги с хора улица.
Хората надничаха през големите лъскави витрини, без да крият любопитството си. За да видят кой яде и пие и кой с кого си говори в скъпия ресторант.
Тя се отдръпна изплашено от прозореца и ме погледна вече съвсем объркана и жалка.
— Изобщо не ми е смешно. Всички учихме тези глупости за съвършените социалистически форми. И какво от това, нали се преквалифицирахме.
— Аз не мога да се преквалифицирам.
— Защо мислиш така?
— Защото се опитах. И неведнъж. Изпращах биографията си навсякъде. Носех я на крака. Мои познати се опитваха да ме уредят на работа в някакви фирми. Писах резюмета, както се изразяват сега. Ходех на интервюта. И навсякъде ми казваха едно и също: „Трябва да усвоите новата нормативна база. Икономическо право, финансово и международно право…“