Дан за ангели

— Написано от Антон, така ли?

— И почти издадено. Всъщност знаеш ли нещо за издателство „Премиер-прес“?

— Не. Нали разбираш, какво общо има между нас и между работата на едно издателство.

— Разбирам. Няма нищо общо.

— Поне със сигурност няма официално. Иначе щях да зная.

— Излиза, че не си знаел. Той е подписал договор като частно лице.

— Сигурна ли си? — Отново прозвучаха лекарски интонации. Плахо и деликатно, но те намекваха, че той не приема това сериозно.

— В какво по-точно? В това, че е подписал договор ли? Да. Видях го със собствените си очи. Както и подписа на Антон. Естествено, не съм правила експертиза. Но познавам ръката на Тоша като собствената си. Всъщност няма защо да ти казвам това.

— Да, точно на мен няма защо да го казваш.

Двамата се подсмихнахме едновременно на един и същ спомен или по-точно на спомените си.

Имаше време, когато заради трайната нетрудоспособност на субекта, което ще рече продължително и мъртво пиянство от страна на Антон, свързано с поредното „излизане на свобода“, се налагаше аз да подписвам документите. Или, казано направо, да фалшифицирам подписа му. Имаше и по-рисковани ситуации: Антон се усукваше, отказвайки да сключи очевидно изгодни сделки, нарушаваше поетите ангажименти и рушеше изградени схеми. Понякога беше зъл, изпадаше в депресия, пиеше, беше обзет от лошо настроение и това се превръщаше в причина да извършва откровени, за да не кажа рисковани глупости, които никога не липсваха в арсенала му. След това горчиво се каеше, гризеше си ноктите и удряше главата си в стената. Но не можеше да върне изгубеното.

Само че невинаги ставаше така.

Понякога се случваше да няма загуби и всичко да се урежда по най-добрия начин. Никой не се досещаше за пристъпа на идиотския му разрушителен инат, защото подписът на господин Полонски се появяваше в нужния момент и на нужното място.

Или по-точно това беше дело на госпожа Полонска със сръчността на опитен фалшификатор. По принцип за това знаеше само един човек — Пилето.

И сега той се усмихна, тъй като си спомни миналото.

Всъщност спомените не траеха дълго, тъй като настоящето беше много по-привлекателно. А също така и тревожно.

Защо ли?

— Значи има договор и той е подписан от Антон. А издателството?

— Има и издателство. Съвсем истинско и на пръв поглед много авторитетно. Всъщност можеш да събереш информация за него.

— Ще събера, можеш да не се съмняваш. Значи ти вече си ходила там? — В гласа на Пилето прозвуча нескрита обида.

Разбирах го.

От мига, в който с него се прегърнахме в тъмно виолетовото пространство и след това дълго си говорехме в малкото кафене на улица „Никитска“, между нас нямаше никакви тайни. И дори нямаше нищо премълчано.

А сега излизаше, че се е появило нещо такова.

Разбирах го.

Но нещо дълбоко в мен, в онези дълбини на съзнанието, които нямат название — може би интуицията, предчувствието или провидението, упорито ми повтаряше: Мълчи. Прави каквото ти казвам.