Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Но веднага се сепнах.
Защото това бяха пълни глупости. За какви отминали времена ставаше дума, по дяволите? Какво общо имаха ушите? Какво общо имах и аз?
Малкото — именно малкото, а не младото момиче седеше срещу мен и приличаше на мен отпреди двадесет години сякаш бяхме две капки вода.
Разбира се, това беше действителност, а не някакво отражение.
Просто много си приличахме с това момиче. И толкова.
И може би, ако имах дъщеря, на двадесет години тя щеше да изглежда точно така.
Само че то изобщо не беше моя дъщеря. А съперница. Вярно, бивша, защото предметът на претенциите ни скоропостижно бе напуснал този свят. Беше предал богу дух.
Прости ми, Господи, грешната ми душа!
И момичето най-неочаквано събуди симпатиите ми. Всъщност защо трябваше да се учудвам?
Хората, които си приличат, обикновено се привлича! А тя наистина приличаше на мен отпреди години.
Нима той наистина харесваше такива жени? Нескопосани, несигурни, тромави?
Или това беше някакъв идиотски опит да върне миналото? Да се върне в миналото? Но защо?
Може би беше мъжки вариант на класическата криза на средната възраст? Звучеше прекалено примитивно за Антон.
Тогава какво беше това?
Не знаех и не намирах отговор.
И изпитвах искрено съжаление към момичето.
— Къде сте сега? — зададох идиотския въпрос. Но нали трябваше да започна с нещо.
— За къщата… ли питате? Освободих я. Казаха ми да го направя в течение на три дни…
— Кой ви каза това?
— Комендантът на селището. Един такъв… стар военен в оставка, говори много високо. Разбирате ли? Антон ми каза, че навремето вие също сте живели там… — Тя замлъкна насред думата. Помисли си, че е казала нещо ужасно. Нещо неприлично. И оскърбително. — Извинете…
— За какво ми се извинявате? Наистина живеех там. И си спомням онзи военен в оставка. Той е продажна подлизурска твар.
— Ами той… Наистина. Винаги се подмазваше на Антон. А когато… това се случи, дойде… и вече се държеше съвсем различно…
— И ви нареди да се махнете в течение на три дни.
— Да… — каза тя едва чуто. И като че ли се канеше да заплаче. Сигурно онези три дни са били страшни за нея.
— А сега имате ли къде да живеете?
— Да. При мама. Имаме апартамент в „Соколники“. Едностаен.
— Така ще се чувствате по-добре.
— Какво?
— Нищо. Добре е, че има къде да отидете.
— Да.
Настъпи пауза.
Не беше много дълга, но през това време тя успя да извърши доста неща. Най-сетне изпусна очилата си. Не къде да е, а в недокоснатата чаша с кафе.
Срещнахме се в едно симпатично уютно кафене, скътано в пресечките около улица „Кропоткинска“. Тук винаги беше спокойно, а денем беше почти празно. И правеха много хубаво кафе.
И в момента то се разтичаше в гъсто кафяво петно върху бялата покривка.
А тя се опитваше да удържи едновременно чашката и очилата. И, разбира се, не успяваше. И всичко полетя на пода.
„Дано поне очилата не са се счупили — помислих си безразлично, — защото ще трябва да ходим до най-близката оптика. Няма как да зарежа тази сляпа кокошка на произвола на съдбата. И просто да я оставя да умре.“
Оказа се, че много добре си спомням как се чувства човек без очила на улицата, когато има шест диоптъра късогледство. Навремето аз имах точно толкова.
А нейните диоптри не бяха по-малко.
Изведнъж осъзнах много ясно, че трябваше веднага да престана. Да сложа край на спомените, да спра да се умилявам, да й съчувствам. И да правя сантиментални паралели. Защото, ако не изключех емоциите си, по-нататък те щяха само да нарастват. Щях да взема нещастното създание под опеката си, да започна да уреждам настоящето и бъдещето му и да лекувам старите си рани. Още повече много добре знаех как да го направя. Защото навремето се бях лекувала от същата болест.
Разбира се, това беше благородно. И възвишено.
Но беше и категорично противопоказно.
Защото си имах достатъчно собствени рани. И останалите потърпевши от същия субект, който беше мой съпруг — разорени, унижени, осакатени физически и душевно, също бяха предостатъчно.
И всъщност защо трябваше от всички давещи се да спасявам точно нея?
Впрочем, проблемът не беше в това.
В момента хитрувах.