Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
И тогава, една съботна сутрин, най-накрая отбелязах малък напредък. Гледах поредица от реклами на зърнени закуски от 80-те и спрях на кадър записа, замислен над това защо производителите вече не слагаха награди играчки във всяка кутия, както някога. Струваше ми се истинска трагедия. Поредният знак, че цивилизацията ни отиваше на кино. Още размишлявах по този въпрос, когато започна стара реклама наКапитан Крънчи в този миг направих връзката между първия и третия ред от Четиристишието:Нефритеният ключ при капитана стои… А свирката за да надуеш…
Холидей намекваше за прочутия хакер от 70-те години на XX в. Джон Дрейпър, известен с псевдонима си Капитан Крънч. Дрейпър бил един от първите хора, измамили телефонната система, и бе известен с откритието си, че пластмасовите свирки играчки от кутиите с корнфлейксКапитан Крънчможели да се използват за провеждане на безплатни телефонни разговори, тъй като издавали звук на 2600 херца, който измамвал телефонната система, като я карал да даде безплатен достъп до линията.
Нефритеният ключ при капитана стои…
Със сигурност беше това. "Капитанът" беше Капитан Крънч, а "свирката" — прочутата пластмасова свирка от телефоните измами.
Може би Нефритеният ключ беше маскиран под формата на някоя от онези пластмасови свирки и се криеше в кутия с корнфлейксКапитан Крънч.Но къде бе скрита кутията?
…в къща запусната с бели стени.
Все още не бях разгадал за коя запусната къща се отнася този ред, нито къде да я търся. Посетих всяка занемарена сграда, за която се сетих. Възстановки на дома на семейство Адамс, изоставената колиба от трилогиятаЗлите мъртви,къщата на Тайлър Дърдън отБоен клуби фермата на семейство Лapc на Татуин. Не намерих Нефритения ключ в нито една от тях. Задънена улица след задънена улица.
А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.
Не бях разгадал значението и на последния стих. Какви трофеи трябваше да събера? Или пък това беше някаква безсмислена метафора? Трябваше да има простичка връзка, която не виждах. Коварна препратка, която все още не бях достатъчно умен да разгадая или не разполагах с нужните знания.
Оттогава не бях отбелязал никакъв напредък. Всеки път, когато препрочитах Четиристишието, увлечението ми по АртЗмида ми пречеше да се концентрирам и не след дълго затварях дневника и ѝ се обаждах, за да я питам дали иска да се видим. Тя почти винаги се съгласяваше.
Внушавах си, че не е проблем малко да разпусна, тъй като и никой друг изглежда не напредваше с търсенето на Нефритения ключ. Класацията си оставаше непроменена. Явно всички бяха стигнали до задънена улица.
Месеците минаваха, а двамата с АртЗмида прекарвахме все повече време заедно. Дори когато аватарите ни се занимаваха с други неща, си изпращахме имейли и съобщения. Между нас течеше река от думи.
Най-много от всичко желаех да се срещна с нея в реалния свят. да се видим лице в лице. Но не ѝ го казвах. Не и с толкова много думи. Независимо колко информация за себе си ѝ разкривах — а в крайна сметка ѝ разкрих почти всичко, включително истинското си име, — тя винаги твърдо отказваше да предаде подробности за личния си живот. Казваше ми само, че е на деветнайсет години и че живее някъде в североизточната част на страната по тихоокеанското крайбрежие. Само това знаех за нея.
Мислено си бях изградил най-очевидната представа — физически вариант на аватара ѝ. Представях си я със същите очи, коса и тяло. Въпреки че ми повтаряше, че в действителност почти не прилича на него и на живо изобщо не е толкова привлекателна.
Когато започнах да прекарвам по-голямата част от времето си с нея, с Аех започнахме да се отчуждаваме. Вместо да се виждахме по няколко пъти седмично, си чатехме два-три пъти месечно. Той знаеше, че си падам по АртЗмида, но не даваше признаци това да му пречи. Дори когато отменях уговорките ни в последния момент, за да се видя с нея, той просто свиваше рамене, предупреждаваше ме да внимавам и казваше: "Надявам се да знаеш какви ги вършиш, Зи".