Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
АртЗмида: След като някой от нас намери Яйцето.
Парзивал: Но това може да отнеме години.
АртЗмида: Значи ще говорим тогава.
Парзивал: Може ли поне да продължа да ти пиша имейли?
АртЗмида: По-добре не.
Парзивал: Няма как да ми попречиш да ти пиша.
АртЗмида: Всъщност мога да те блокирам.
Парзивал: Но няма да го направиш, нали?
АртЗмида: Не и ако не ме принудиш.
Парзивал: Не е необходимо да си толкова груба.
АртЗмида: Лека нощ, Парзивал.
Парзивал: Сбогом, АртЗмида. Приятни сънища.
Край на разговора. 27.02.2045 г. — 02:51:38 Стандартно време
Започнах да ѝ пиша имейли. Първо се сдържах и ѝ изпращах само по един на седмица. За моя изненада, тя винаги ми отговаряше. Обикновено само с едно изречение, в което казваше, че е твърде заета. Но аз продължих да ѝ пиша и отговорите ѝ постепенно станаха по-дълги. Започнахме да водим кореспонденция. Първоначално с по няколко писма на седмица. После, когато имейлите ни започнаха да стават по-дълги и по-лични, си пишехме поне по веднъж на ден. Понякога и повече. Винаги, когато получех писмо от нея, зарязвах всичко, за да го прочета.
Не след дълго се срещахме в частни чатрумове поне веднъж дневно. Играехме класически настолни игри, гледахме филми и слушахме музика. Разговаряхме с часове на всякакви теми. Времето, което прекарвах с нея, ме опиваше. Беше като наркотик, на който не можех да се наситя. Имахме една и съща цел. Тя схващаше всичките ми шеги. Караше ме да се смея. Караше ме да размишлявам. Промени възгледите ми за света. Никога не бях имал толкова силна и интимна връзка с друго човешко същество. Дори и с Аех.
Вече не ме беше грижа, че сме съперници, а изглежда и нея вече не я интересуваше. Започнахме да споделяме наблюденията си за Лова. Казвахме си какви филми гледаме и кои книги четем. Започнахме дори да обсъждаме теориите и тълкуванията си за различни пасажи от Алманаха. Не можех да бъда предпазлив в нейно присъствие. Едно гласче продължаваше да ми нашепва, че вероятно всяка нейна дума целеше да ме заблуди и че се опитваше да ме направи на глупак. Но аз не му вярвах. Вярвах на нея, макар разумът да ми казваше, че не бива.
Завърших гимназия в началото на юни. Не отидох на церемонията по дипломирането. Престанах да ходя на училище, когато избягах от купчините. Доколкото знаех. Шестиците ме смятах за мъртъв и не исках да разбират, че всъщност съм жив, като присъствам в часовете през последните няколко седмици от учебната година. Не бе голям проблем, че пропуснах изпитите, тъй като вече бях събрал предостатъчно кредити, за да се дипломирам. От училището ми изпратиха имейл с копие от дипломата. Бяха пратили и самата диплома на адреса във вече несъществуващата купчина, тъй че нямам представа какво в крайна сметка се бе случило с нея.
След като приключих с училището, възнамерявах да посветя цялото си време на Лова. Но в действителност исках само да прекарвам време с АртЗмида.
Времето, което не прекарвах с новата си онлайн приятелка посвещавах на ъпгрейдването на аватара си. Ловците го наричаха "да се изкачиш до деветдесет и девет", тъй като деветдесет и девето ниво бе максималното, до което аватарите можеха да достигнат. АртЗмида и Аех наскоро бяха преодолели това предизвикателство и аз се чувствах длъжен да ги догоня Всъщност не ми отне дълго. Вече разполагах с безкрайно свободно време, както и с парите и средствата да пътувам навсякъде из ОАЗИС. Тъй че започнах да изпълнявам всеки куест, който откриех, и понякога скачах с по пет-шест нива нагоре само за един ден. Станах Воин/Магьосник. Усъвършенствах бойните и магическите способности на аватара си, като в същото време събирах разнообразни мощни оръжия, вълшебни предмети и превозни средства.
С АртЗмида дори изиграхме няколко куеста заедно. Посетихме планетата Гундокс и завършихме целия куест от филмаДяволчетатасамо за един ден. Арти влезе в образа на Стеф, героинята на Марта Плимптън, а аз играх като Майки, героя на Шон Остин. Страшно се забавлявахме.
Но не прекарвах цялото си време в развлечения. Опитвах се да мисля и за играта. Наистина. Поне веднъж на ден отварях Четиристишието и се пробвах да го разгадая.
Нефритеният ключ при капитана стои,
в къща запусната с бели стени.
А свирката за да надуеш,
всички трофеи събери.
Известно време си мислех, че "свирка" на третия ред може да е препратка към японски телевизионен сериал от края на 60-те, озаглавенКосмическите великани,който бе дублиран на английски език и излъчван в САЩ през 70-те и 80-те години. ВКосмическите великанисе разказваше за семейство от трансформиращи се роботи, което живее във вулкан и се бори със зъл извънземен злодей на име Родак. Холидей споменаваше сериала на няколко пъти в Алманаха си, като твърдеше, че това е сред любимите му детски филмчета. Един от главните герои беше момче на име Мико, което надуваше специална свирка, за да повика роботите на помощ. Бях изгледал всички петдесет и два безкрайно лигави епизода наКосмическите великаниедин след друг, докато нагъвах царевичен чипс и си водех бележки. Но след като приключих с маратона, не бях отбелязал никакъв напредък в разгадаването на Четиристишието. Поредната задънена улица. Реших, че Холидей беше имал предвид друга свирка.