Меч в бурята [bg]

— Какво мислиш за неговата магия?

Паракс се изкикоти презрително. Единственият оцелял от последната схватка с младежа се кълнеше, че той можел да се преобразява. Тримата излезли на поляна и храстът пред тях изведнъж се надигнал и се превърнал в човек. Момчето бе наръгало двама от преследвачите си. Третият се хвалеше, че отбил ударите и го принудил да се скрие нагоре към хълмовете.

Смехът на Паракс заглъхна.

— Бек, нима вярваш в това? Ако владееше магия, щеше ли да бяга от нас през долини и хълмове? Ето какво е направил — нацапал е с кал наметалото си, пробил е дупки в него и е напъхал в тях клонки и листа. После е приклекнал в шубраците и е причакал твоите хора. Онзи, който остана жив, не се е бил с него, а е офейкал. Видях следите там.

Бек изпсува и се огледа свирепо към един от яздещите зад него.

— Злодеят от риганте трябва да бъде намерен и върнат в Алин, за да бъде наказан — настоя той. — Това е заповед на краля.

Паракс не каза нищо. Беше чул достатъчно от мъжете в потерята, за да е наясно с истината. Дятка обрекъл подло на смърт приятел на това момче. И то отмъстило. Преследваха беглеца не от стремеж към справедливост. А от страх. Страха на Карак. Кралят бе повел лично голямата потеря през първия ден и бе чул със собствените си уши посланието от младежа.

„Няма сила на този свят, която ще ми попречи да те убия.“

Тлъстото лице на Карак стана алено и той заповяда на Бек:

— Донеси ми главата му.

И се върна в Алин с охрана от двайсет конници. Истински боец би продължил с потерята. Поне така смяташе Паракс.

Ловецът слезе от коня и огледа земята, по-точно голите камъни, по които не оставаха следи. До една стърчаща скала отляво бе паднало дъбово листо. Нямаше съмнение, че е от наметалото, „преобразено“ в храст. Паракс се почеса по темето. За него ловът беше подобен на ухажването — сливане на умовете и сърцата. Преследвачът опознава постепенно онзи, когото е подгонил. Или започва да изпитва симпатия към него, или го намразва. Паракс вече се настройваше благосклонно към това момче, което не се поддаваше на сляпа уплаха, обмисляше всяко свое действие и подбираше много разсъдливо пътя. Предишния ден младият боец бе убил заек с точно запратен камък, след това го бе одрал и беше изял месото сурово. Отделяше време да събере корени и горски плодове, за да не прегладнее. И не бягаше презглава. Понякога заобикаляше, за да наблюдава потерята, да предвиди какво ще направят и при сгоден случай — да унищожи някого от тях.

Паракс се покатери предпазливо на билото на близкия хълм, засенчи очите си с длан и огледа. На северозапад се простираше гората на талис. Момъкът дали знаеше достатъчно за нея, за да не я доближи? Ловецът се замисли. Младежът бе пътувал с Бануин, който познаваше добре тези земи. Нямаше как търговецът да не е споменал опасностите, притаили се в тъмните дебри. Но накъде би решил да тръгне, ако не към гората? Към земите на остро? Твърде вероятно. Нали оттам бе дошъл. Паракс се подсмихна и седна на билото.