Меч в бурята [bg]

Кон сви рамене.

— Не знам. Извади меча си и да свършваме с това.

— Няма да го бъде — завъртя глава Паракс. — Никога не ме е бивало с меча. Все пак ще направя всичко по силите си да ти попреча, ако имаш намерение да ме убиеш. Надявам се обаче да размислиш.

Кон огледа местността. Не се виждаха други ездачи. Обърка се от нежеланието на врага да се бие. Седеше си преспокойно на хълма и говореше като на стар приятел. Кон не бе попадал в такова положение и въпреки омразата реши, че е грешно да съсече просто така този поне двойно по-възрастен от него мъж. Паракс се засмя.

— Аз те опознах, Конавар. Не само вървях по твоите следи, а и отгатвах какво има в главата ти. Ти си боец, а не убиец. И мисля, че те харесвам, което не бих казал за повечето хора.

— Все ми е едно дали ме харесваш — сопна се Кон. — Когато ме видя да излизам от гората, защо остана тук? Знаеше, че идвам да се бия с тебе.

— Всичко опира до гордостта, младежо. Аз съм ловец… и въпреки скромността си твърдя, че съм най-умелият ловец на хора, живял някога из тези земи. Поискаха от мен да те издиря. И аз го направих. Никой не може да каже, че Паракс се е провалил. Това е важно за мен.

— Твоите хора убиха моя приятел — натърти Кон; искаше да разпали отново гнева си.

— Знам. Гнусно дело на гнусни твари. И той не е първата жертва. Пердиите имаха свестен крал, от мен да знаеш. Под негова власт се живееше добре. Защото беше загрижен за народа си, делеше с хората и несгодите, и радостите. Убили са го по заповед на Карак — завлекли го при реката и напъхали главата му във водата. Така го възнаградиха за осемнайсет години справедливост и мъдрост на трона. Удушиха жена му, съсякоха сина му. Само за да докопа Карак короната, която Джасарай и Каменната армия ще изтръгнат от ръцете му.

— Ти каза: „Пердиите имаха свестен крал.“ Не си ли от това племе?

— Не съм. Аз съм от племето родеси. Но вече двайсет години живея сред пердиите. — Паракс стана пъргаво, отиде при коня си и бръкна в дисагите. — Гладен ли си? Имам пай с месо и лук. Вкусен е.

Кон съвсем се оплете в този разговор и сам си го признаваше. Паракс извади увития в плат пай, разчупи го и подаде половината на младия боец.

— Благодаря — каза Кон и го взе, без да се замисли.

— Няма за какво — засмя се ловецът.

Седна да изяде своето парче. Кон отхапа. Паракс не бе похвалил достатъчно този пай. Вкусен ли?… Храна, достойна за боговете! Наложи си да яде по-бавно, за да не се задави. Накрая си облиза пръстите.

— По-добро е от суровото заешко, а? — подхвърли ловецът.

— Нищо по-вкусно не съм опитвал — съгласи се Кон.