Меч в бурята [bg]

Моригу стоеше на прага, оръфаният шал покриваше раменете ѝ.

— Какво искаш? — изсъска Ворна.

Моригу влезе, седна срещу нея и протегна прастарите си ръце към пламъците.

— Може би просто искам да поприказвам с някого — въздъхна тя.

Опря глава на облегалката и затвори очи. След малко каза:

— Изяж си кашата. Избавих те от гаденето.

— Не съм гладна.

— Не бъди себична. Ядеш за двама. Синът ти също има нужда от храна, Ворна. Нали не искаш детето ти да е болнаво или недъгаво като Риамфада?

Уплаха смрази сърцето на Ворна.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Твоето дете не означава нищо за мен. Успокой се и си изяж кашата най-после.

Ворна пак взе паницата. Щом я опразни, добави дърва в огнището и седна, вторачена в пламъците. Не можеше да отгатне какво иска Моригу, но не се съмняваше, че ще научи, когато му дойде времето. Стаята притихна, чуваше се пукането на горящи дърва и шумоленето на птичи пера. Накрая Ворна не издържа.

— Защо си тук?

— Ворна, съмнявам се да ми повярваш, ако ти кажа истината. Рекох си обаче, че не би искала да си сама, когато онзи човек потропа на вратата ти.

— Какъв човек?

— Салджия от юг. Ще дойде скоро. Иди пред вратата. Ще го видиш как минава по първия мост.

Щом отвори вратата, Ворна видя на лунната светлина мъж, който крачеше бавно с наведена глава, сякаш носеше тежка торба. Спря на третия мост, но щом я зърна, се затътри към нея. Ворна излезе пред прага да го посрещне.

— Аз съм Каласин… — започна той.

— Знам кой си. Помагах на съпругата ти да роди сина ти.

— Да, така беше. Да… — Възрастният мъж облиза устни. Не можеше да я погледне в очите. — Мъжът ти… Бануин… прекарах го през реката преди три месеца. А моят син… — Запъна се и въздъхна. — Моят син е крадец — заговори припряно. — Открадна нещо от Бануин. Намерих го само преди няколко дни. Не знаех какво да направя. Чудех се дали да почакам, докато Чужденеца се върне. А после…

— Късно е и съм уморена. Кажи каквото имаш да кажеш — подкани го Ворна.

Каласин развърза кесията на колана си и извади брошка. Синият опал блесна на лунните лъчи.

— Сенекал отмъкнал това от дисагите на Чужденеца. Щях да почакам, но нещо не ми даваше мира. Сън не ме ловеше. Трябваше да ти я донеса.

Подаде брошката на Ворна, а тя залитна, лицето ѝ стана пепеляво. Каласин пристъпи към нея и я хвана да не падне. Помогна ѝ да се завлече до стола и да седне. Ворна отвори очи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Каласин се наведе над нея.

— Болна ли си?

— Твоят син е… погубил съпруга ми.

— Не, не! Кълна се, само е откраднал брошката. Бануин си продължи по пътя с Конавар. Кълна се!

— Върви си — изхълца Ворна. — Махни се!

Каласин се изправи. Причу му се пърхане на криле, извъртя се рязко. Нямаше птица в стаята.

— Съжалявам, госпожо.

Постоя, но тя не каза нищо. Той излезе посърнал и затвори вратата.