Меч в бурята [bg]

Но скачащият кон не стъпи на земята. Застина във въздуха като статуя. Всички конници се смръзнаха. Въздухът в гората изстиваше, вледеняваше. Кон се тресеше, но не можеше да откъсне поглед от мъжете, дошли да го убият. Те се променяха пред очите му, косите и брадите им растяха, ноктите се удължаваха и изкривяваха, дрехите им овехтяваха, после косите на тези мъже побеляха, плътта им се съсухри, кожата почерня, смъкна се от костите. Миг-два по-късно те се стовариха от седлата. Костите им се разпаднаха на прах и вятърът го разпръсна. Конете бяха невредими и щом последните остатъци от ездачите им изчезнаха, се размърдаха и спряха. Нов тласък на вятъра накара четири коня да побегнат. Петият — кафяв — чакаше търпеливо.

Конавар опря колене в земята и чу гласа отново: „Докосни дървото, Дете със сърнето.“ Той се обърна, пропълзя към дъба и впи пръсти в кората. Престана да му се гади, вече не го мъчеше студ. Въздъхна. Слънцето просветна в пролука между облаците и всичко наоколо засия като златно. Кората на дъба зашава и оформи лице. Младо, привлекателно и намръщено. Кон проумя, че вижда собствените си черти.

„Ти си зле, Дете със сърнето. Легни. Ние ще се погрижим за тебе“ — обеща Дървесният лик.

Силата му се изцеждаше. Кон легна, лицето му опря в студената земя, по-приятна от всяка възглавница. И докато съзнанието му се скриваше в някакви тъмни дълбини, му се привидя, че тревата около него израсна и го придърпа в безопасното убежище на земята.

Опомни се от блажения мрак в болезнена светлина, толкова ослепителна, че сълзи бликнаха в очите му. Притисна длани към лицето си, за да се опази от това сияние, но то проникваше и през тях, лишаваше го от зрение.

„Не се плаши, Конавар — увещаваше го друг глас. — Ще се опитам да създам по-удобно за тебе място.“

Светлината избледня. Кон свали ръцете си и отвори очи. Отначало не виждаше нищо. Беше в гора до бълбукащ ручей, проблясващ под следобедното слънце. Небето беше безоблачно, дърветата — окичени с листа във всевъзможни цветове, от кървавочервено до златото на залеза, от изумруденозелено до светложълто. Ухания на лавандула и роза насищаха въздуха. Най-прекрасната гледка в живота на Кон. Но нещо не беше наред. Имаше какви ли не дървета — дъб, бряст, бор, клен, израснали от все същата пръст и проявили всички сезони накуп в листата си. И нямаше сенки. Кон протегна голата си ръка. Слънцето огряваше ярко кожата му, а на тревата отдолу не се появиха тъмните очертания на ръка.

Изправи се бавно. Не помнеше да е чувствал такава безметежност досега. Обърна се да огледа ливадата.

И видя мечока.

Стоеше напълно неподвижно като ездачите, лъскави вериги обвиваха огромните рамене и се омотаваха около могъщите лапи. В отворената уста се виждаха страховитите зъби. Кон доближи звяра, без да се уплаши. Този беше още по-голям от разяреното животно, което бе раздрало гърба му, и вдъхваше още по-силно страхопочитание. Кон обиколи мечока, чудеше се на размерите и силата му. Опита се да го докосне, но ръката му мина като през дим.