Обречена на теб [bg]

На остров Манхатън с площ от шейсет квадратни километра живееха около два милиона души, така че уединението беше рядко срещано и въображаемо удоволствие тук. Прозорците на апартаментите гледаха един към друг и между тях почти нямаше разстояние. Тъй като те често оставаха незакрити, всеки, който пожелае, можеше да наблюдава живота на хората зад тях. Телескопите бяха често срещана вещ.

Такъв беше животът в Ню Йорк. Всеки живееше в свой собствен свят, гледаше си работата и очакваше останалите да правят същото. Другият вариант беше да започнеш да изпитваш клаустрофобия — антитезата на духа на свободата, залегнал н основите на щата.

Стигнахме до „Кросфайър“ и излязох от колата заедно с Лъки. Ангъс ме последва през въртящата се врата и прекосихме фоайето в мълчание. Мъжете от охраната се изправиха, когато ме видяха, поздравиха ме по име и хвърлиха по един поглед на кутрето, сгушено под мишницата ми. Усмихнах се вътрешно, когато видях отражението си — бях по анцуг и фланелка, а косата ми беше още влажна от душа. Съмнявам се, че страничен човек би повярвал, че съм собственик на сградата.

Асансьорът бързо ни изкачи догоре и само няколко минути след пристигането си влязохме в офиса на „Крос индъстрис“. — Повечето кабинети бяха тъмни и празни, но някои амбициозни служители продължаваха да работят — или може би просто нямаха причина да се приберат вкъщи. Разбирах ги. Съвсем доскоро и аз прекарвах повече време в офиса, отколкото в мезонета.

Влязох в кабинета си, запалих лампите и затъмних стъклената стена. После отидох до меката мебел, настаних се на дивана и оставих Лъки на възглавницата до мен. Едва тогава забелязах, че Ангъс носи протрита кожена папка.