Перфектно отмъщение [bg]

43

Извънградската част на щат Ню Йорк през лятото е красива по много начини. С водопадите и студените и бистри води на езерата си. С древните планини — в края на веригата на Апалачите. Нагънати хълмове с жълто жито, смарагдова люцерна, шумолящите стъбла на царевицата. Лозя. Каменни къщи. Усамотени селски къщи със засенчващи ги стари дървета и с отличен изглед към околността. Но за мен нищо не е по-впечатляващо от божествената гледка.

Самолетът ми G-V завива на север при приближаването на летището на Сиракюз и аз виждам блещукащите медни на цвят ръкави на езерата Фингър, които се протягат към Бъфало и отразяват залязващото слънце. Виждам Онтарио — голямото езеро с почти океански приливи и отливи и ледени дълбини, идеално за охлаждане на ядрени реактори, които бълват бялата си пара към синьото небе. И оттук сънливата омара, разноцветните парцали на нивите и килимът от широколистни гори в пълния му блясък, изглеждат идеалното място един великан — или самият Бог, — да се изтегне и да подремне някой и друг век.

Обръщам се към Бърт и го виждам, че е извил врат да види нещо през прозорчето от другата страна на самолета.

— Накъде гледаш? — питам.

— Към дома — отвръща. — Мисля.

— Ей там е — казвам му.

— Там долу прилича на зайчарник — отговаря той, премества масивното си туловище върху коженото кресло и сбърчва нос. — А ние сме го притежавали изцяло.

— Говориш като бледолик — казвам му. — Май не биваше да подстригваш косата си.

Бърт опипва късите кичури черна коса, които сега се спускат едва до яката на ризата му.

— Знаеш какво имам предвид — казва. — Знам, че никой не може да притежава земята, но ако някой може да каже, че е неин собственик, това са акуесасните.

— Като си говорим за нашия народ — казвам, разкажи ми за нашия храбър приятел Андре и за прекръстения Русо. Каза, че имаш лоша новина за тях, но повече не сме говорили за това.

— Защото беше много зает — отвръща той и присвива очи, — досущ като вожд, който се готви за война, вожд, който не иска да слуша никого, освен себе си.

— Бърт — казвам, — струва ми се, че ревнуваш.

Бърт се мръщи и отвръща:

— Просто повече ми харесва, когато бяхме само аз и ти и ги нямаше тези бледолики с костюми и дипломатически куфарчета и слънчеви очила и с онези жици, дето стърчат от ушите им. Ей тъй сме изгубили всичко — продължава той и забива нос в прозореца. — Когато нашите вождове са се вслушвали в съветите на шпионите на бледоликите.