Перфектно отмъщение [bg]

Когато с Бърт стигаме в Скениателис, вече е тъмно. Хора с къси панталони и с пуловери завързани на врата се разхождат по тротоарите. Уличните лампи на стълбове от ковано желязо светят досущ както преди, когато градчето е било спирка на „Пони експрес“. Пред нас е паркът „Шотуел“ на брега на езерото, тясна, зелена морава между улицата и водата. Хората са постлали одеяла под високите смърчове, за да могат да слушат старомодния духов оркестър, който е разположен в големия бял белведер. Лодки, пълни с цели семейства, се люшкат по водата, закотвени наблизо до шоуто.

Малко преди да наближим двестагодишната странноприемница „Шърууд“ забавям крачка и завивам по „Уест лейк стрийт“. Бърт се размърдва на мястото си.

— Няма ли да отседнем там? — пита и кима към странноприемницата.

— По-нагоре.

Бърт замълчава.

Покрай улицата се издигат къщи като джинджифилови кейкове или дървени сгради от началото на века. Пред нас пътят става по-тъмен и завива надясно. Намалявам скоростта и чувам тихия стон на Бърт, когато завивам между двете колони на железните порти, отворени, за да ни посрещнат с добре дошли. Докато другите сгради на улицата са нарочно осветени, ние караме по криволичеща алея под тъмните сенки на извисяващи се кленове и виждаме само неясните очертания на къща пред нас.

— Това е неговата къща, нали? — пита Бърт.

— Чия? — отвръщам спокойно, спирам колата и изгасвам светлините.

Изшиленият покрив на мансардата и кулата в стил „Втората империя“ оформят назъбен силует на фона на нощното небе. Старите дървета, чепати и шумящи, се надвесват над нас и над прозорците. Верандата е хлътнала в единия си край и дори в нощта може да се види белещата се бяла боя върху моравата.

— Баба ми разказваше приказката за Уендиго — казва той. — Чувал ли си я? За птичия дух, който връхлетява хората нощем и ги отвлича? Уендиго влачи жертвите си току над върховете на дърветата, докато краката им се превърнат в кървави пънчета.

Встрани от къщата една откъртена врата с мрежа потраква от вятъра. Ръждясалите й панти тихо стенат.

— Това е една крайезерна къща.

— Прекалено тъмно е — казва той. — Ако ти не вярваш в духове, човече, аз вярвам.

Бърт се навежда към мен от седалката си. Виждам големите кръгли повърхнини на бузите му на зелената светлина на дигиталния часовник.

— Той я е убил тук, нали? — пита.