Жената от леса [bg]

61

Даниел Уийвър седеше приклекнал до вратата на стаята си и слушаше препирнята между майка си и дядо Оуен. Двамата често се караха, предимно за дреболии, и той беше свикнал с фоновия шум на повишените им гласове. И майка му, и дядо му живееха на високи децибели. Майка му твърдеше, че дядо му е оглушал от многото години, прекарани по камионите, и трябва да му се крещи. Той пък отвръщаше, че поне си има оправдание.

Този път обаче кавгата звучеше различно и затова Даниел подслушваше. Беше научил, че когато възрастните гледат да говорят тихо, обикновено има какво да се чуе.

- Послушах те. - Това беше дядо Оуен. - Дадох ти време да помислиш, но нещата няма да се разминат. Колкото повече чакаме, толкова по-малък шанс имаме да ни изслушат.

- Ще ми го вземат.

Даниел напрягаше слух, за да чуе думите на майка си.

- Ще наемем добър адвокат.

- С какво? Да не би адвокатите вече да приемат купони? Мълчание.

- Не можеш да продадеш камиона.

- Уморих се. Вече не издържам на дълъг път. Още има пари в него - не колкото ми се иска, но все нещо ще му взема.

Чу се дрънченето на чиниите и приборите, които майка му прибираше по шкафовете.

- Трябваше да бъдем честни от самото начало.

- Тя ни накара да обещаем.

- А не биваше - отвърна дядо Оуен. - Не беше честно.

- Но пък виж какво ни даде в замяна.

Един стол изскърца от тежестта на някой, който седна на него.

Трябва да беше майка му, помисли си Даниел, защото дядо Оуен винаги охкаше, когато сядаше или ставаше.

- Ние направихме нещо нередно, но не много - продължи дядо Оуен. - Ще видят, че му е по-добре при нас. Властите не обичат да настаняват деца при приемни семейства, ако може да се избегне. Много е скъпо.

Майка му заплака. На Даниел му се искаше да изтича да я утеши, но щеше да се издаде, че е подслушвал. Можеше само да седи и да слуша. Не искаше никой да го отделя от майка му и дядо му. Ако някой се опиташе да го направи, щеше да избяга. А ако не можеше да избяга, щеше да се съпротивлява.

- Казах ти, ще се обадя от уличен телефон. Ще внимавам да не говоря твърде дълго. Ще изпробвам почвата, ще видя какво ще каже Кастин и след това заедно ще обсъдим всичко, преди да предприемем каквото и да било.

- А ако не ни хареса това, което ни каже?

Даниел зачака отговора с притаен дъх.

- Можем да заминем. Някъде далеч оттук.

Дядо Оуен звучеше като човек, когото убеждават да прескочи твърде широк поток.

- Но?

- Ако го направим, може да се издадем.

- И тогава ще ни хванат, нали? Ще изпратят онзи детектив, Паркър. Той ще ни открие. Не искам този човек по петите си. Той ме плаши.

- Е, да се обадя ли?

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че може би беше пропуснал отговора на майка си. Накрая обаче гласът ѝ се чу съвсем,съвсем тихо:

- Да. Но не сега.

- Господи...

Даниел чу звука от отместване на стол и се скри под завивките тъкмо навреме, преди майка му да отвори вратата. Престори се на заспал. Тя приседна на леглото му, без да го докосва, без да го буди, а той чуваше дишането ѝ, усещаше парфюма ѝ, чувстваше свирепата жар на любовта ѝ. Накрая тя си тръгна, а той се обърна, сякаш се завъртя насън, за да я види за последно, преди да е затворила вратата след себе си.