Жената от леса [bg]

Дакота не беше помръднала от мястото си до вратата, но Паркър я виждаше, тя него - също. Тя стоеше, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си и присвита от безпокойство.

- Тук винаги ли е толкова подредено? - попита той.

- Маела е такъв човек.

Паркър отново погледна очилата. Предвид възрастта ѝ, Ломбарди вероятно имаше нужда от точно такъв модел и при шофиране.

- Случайно да знаете дали има резервни очила в колата си?

- Не, съжалявам. Сега, като го споменахте, си мисля, че наистина кара с очила, но не знам дали има отделни.

Паркър отново излезе навън и провери пощенската кутия. Имаше само рекламни материали. Върна се в къщата и я огледа още веднъж, като този път отдели по-голямо внимание на всяка от стаите, но не откри нищо интересно. Накрая провери телефонния секретар. Имаше две съобщения от Моли Боу и няколко празни позвънявания от собствените му опити да се свърже по-рано.

Мобилният телефон на Дакота иззвъня. Тя погледна екрана.

- Племенницата ѝ.

- По-добре вдигнете.

- И какво да ѝ кажа?

- Че леля ѝ я няма и ще се отбия да поговорим възможно най-скоро.

Дакота вдигна, а Паркър продължи да се оглежда между трапезарната маса и свода на кухнята, мъчейки се да открие някаква причина за безпокойство, но той не познаваше Маела Ломбарди и нейния стил. Единственото му сведение от Дакота беше, че Ломбарди поддържа безупречен ред в дома си, а той не искаше да вдига излишна тревога. Съседката твърдеше, че не е виждала Ломбарди от няколко дни, но в това нямаше нищо необичайно. Същото важеше и за факта, че племенницата ѝ не знаеше за отсъствието ѝ. Нямаше нищо незаконно в това една възрастна жена да се поразходи, без да информира армията, военноморските сили и националната гвардия. Алармата не беше активирана, но може би е бързала и е забравила да я включи.

И все пак нещо не беше наред, усещаше го с нюха си... В стаята се носеше слаба, но неприятна миризма. Най-силна беше до фотьойла, който гледаше към телевизора. Паркър коленичи и забеляза едва видимо петно по дамаската, както и едно на пода. Приближи се и го подуши. Някой бе повърнал тук, и то наскоро. Пипна едно от петната с пръст. Беше леко влажно.

И какво толкова? Възрастните хора също се разболяваха. Това нищо не значеше. Само че Маела Ломбарди поддържаше изрядна чистота и ако беше повърнала, щеше да почисти по-добре след себе си. Разбира се, това не беше основание да натисне паникбутона, но все пак бе странно.

Не виждаше какво повече може да направи тук. Благодари на Дакота за помощта ѝ, изчака я да заключи (обърна внимание, че активира алармата) и се върна при Джанет Хауърд. Седна на кухненската маса, където децата ѝ играеха на компютърни игри, и я попита колко често се чува с леля си.