![Тайната на Медичите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/4/4/tajnata-na-medichite-bg-download.jpg)
Тайната на Медичите [bg]
- Автор: Уайт Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на Медичите [bg]». Краткое содержание книги:
„Тайната на Медичите“ заплита минало и настояще в трилър, който не отпуска хватката си дори за миг.
Мъжът нямаше абсолютно никакви скрупули. Прехранваше се с убиване. Нямаше нужда да мрази мишените си. Всъщност, не изпитваше нищо към която и да било от тях. Нареждането беше да се сдобие с всяко възможно късче информация. На всяка цена. Неговият работодател плащаше щедро. Затова той планираше да премахне момчетата и да размени момичето, живо или мъртво, за тази най-ценна стока — информацията.
Единият от братята влезе в най-близкия завой, разплисквайки калта. Той даде газ и с рев се устреми нагоре по хълмчето, прелетя няколко метра във въздуха и се приземи много умело. Убиецът вдигна пистолета си и подпря ръката си с другата за по-голяма устойчивост. Момчето се стрелна към него, машината поднесе и плисна калта високо във въздуха. Моторът се завъртя и водачът изгуби контрол, но успя някак си да го овладее и подкара обратно към другите. Моментът отмина.
Вторият близнак потегли с впечатляващо свистене на гумите, преди да се втурне с рев напред. Точно когато стигна до подножието на първото хълмче, задното колело изгуби сцепление. Мотокросистът полетя през кормилото и се стовари тежко на гръб.
Застанал прав, с леко разкрачени и присвити в коленете крака, убиецът описа полукръг с пистолета и се прицели в главата на момчето, което се качваше отново на мотора. Започна бавно да обира свободния ход на спусъка.
— Момчета?
Той бързо свали оръжието и направи крачка назад сред дърветата в момента, когато една ниска, тромава жена с розова щръкнала коса се приближи към групичката.
Филипо се изправи на седалката, загаси двигателя и слезе, оставяйки мотора да падне на мократа земя.
— Съжалявам, че ви прекъсвам забавлението — чу я мъжът да казва, — но готвачът е приготвил чай и сладкиши.
Франческо направи физиономия.
— И какво? Та ние току-що започнахме.
— Е, момчета, ако искате. Обаче трябва да знаете, че шоколадовият сладкиш е страхотен.
— Това е Матилда, нашата учителка — обясни Франческо на Роуз. — Матилда е от Америка и тя приема храната много сериозно.
— Както добре се вижда — добави Филипо в ухото на Роуз и тримата се засмяха.
Стрелецът гледаше от сенките на дърветата как четиримата се обърнаха и закрачиха към къщата.
23.
Венеция, днес
Вече беше тъмно, когато стигнаха до Пиацале Рома и върнаха наетата кола. Кафенетата и баровете покрай канала бяха започнали да се събуждат за живот, а водните таксита се носеха по водите на Канале Гранде. Трябваха им повече от десет минути, за да стигнат до „Оспедале Чивиле“.
Стаята на Роберто беше тиха, а светлината приглушена. В единия ъгъл стоеше телевизор, който работеше с изключен звук. Роберто беше буден и седеше в леглото. Лицето му изглеждаше възпалено, а синините от натъртванията сякаш бяха по-зловещи от вчера.
— А, моите неустрашими изследователи — поздрави ги той. — И красивата Роуз. За мен е чест.
Роуз не можа да прикрие шока си, но пристъпи и го целуна нежно по бузата.
— Как се чувстваш?
— О, скъпа госпожице, доста добре. А ти?
— Прекарах страхотно.
Роберто погледна въпросително към Еди и Джеф.
— Барон Николи има двама синове. Франческо и Филипо. Еднояйчни близнаци. И наистина си приличат като две капки вода — въодушевено обясни Роуз.
— Аха — Роберто очевидно изпитваше болки, когато се усмихваше.
— А ти как се справяш? — попита Еди и го хвана за ръката.
— Не мога да се оплача. Хубави сестри, добра храна и много време за почивка.
Еди се смръщи.
— А, и освен това много забавни раздумки с Кандоти. Вчера го пратих да си върви. Казах му, че не ми се говори. Тази сутрин се върна доста разкаян.
— Това не е присъщо за онзи Кандоти, когото познаваме и обичаме.
— Застраховах се, като си поприказвах с шефа на полицията, префекта Винченцо Пиати. Казах му, че ви тормози.
— Има ли някого, когото не познаваш?
— Всъщност, аз не го познавам, но, изглежда, той ме знае.
— Това няма ли още повече да настърви Кандоти?
— Може би, но откровено казано, не ми пука. Смятам, че никой от нас не бива да доверява на когото и да било онова, което знаем. Кандоти просто си върши работата, но точно сега полицията не може да ни защитава и си мисля, че най-добрият начин да скрием информацията от хора като него, е просто да ги избягваме. Както и да е, стига за това. Какво открихте?