Тайната на Медичите [bg]

— Дневниците са особено интересни — включи се и Джеф. — Епизодът с идването на Вивалди тук да преподава на членове на семейството е толкова необичаен. Ние сме заинтересувани от твърдението, че е откраднал дневниците, но ги е върнал по-късно в пристъп на угризения на съвестта.

Николи се засмя.

— Така е, но си мисля, че цялата история е твърде преувеличена. — Той въздъхна. — Добре, ще ви помогна, доколкото мога. Съвсем доскоро разполагахме с няколко копия на дневниците. През двайсетте години на миналия век известният британски историк Дж. П. Уитли прекара тук цяла година, за да преведе оригиналите и да ги сравни с преписа, направен от Вивалди, преди да върне оригинала на Николо Николи в пристъп, както вие го нарекохте, на угризения на съвестта. Но след това стана пожарът.

Джеф и Еди си размениха загрижени погледи.

— Не сте ли чули за това? Случи се преди повече от трийсет години. Някъде около 1977. По това време бях в „Оксфорд“. Баща ми боледуваше, а майки ми, баронесата, беше починала, което донякъде беше добре, защото обичаше библиотеката. Случилото се щеше да я съсипе.

— Палеж? — възкликна Еди.

— Да, оказа се дело на някакви отвратителни малки бандитчета от града. Полицията ги залови, но нищо не можа да върне изгубеното. Половината от библиотеката беше унищожена: няколко безценни библии, първото издание на „Звезден вестител“ на Галилей, също безценна. Изгубихме над две хиляди книги, включително редакцията на Вивалди на дневниците на моя праотец и почти всичко, преведено от професор Уитли. Бяха спасени само няколко страници от първия том.

— Но оригиналът е оцелял?

— Възможно е.

— Какво искате да кажете?

— Подпалвачите бяха и крадци. Преди да подпалят библиотеката, са свалили няколко тома от лавиците. Обаче се оказаха много несръчни. През следващата година бяха открити няколко изключително ценни издания. В края на краищата се оказа невъзможно да продадат откраднатото. Върнахме си един Петрарка, един Аристос, два Боярдо, няколко оригинални анатомични скици на Леонардо.

— Но дневниците не се появиха?

— За съжаление, не.

Джеф погледна към Еди. Разочарованието й беше явно и не по-малко от неговото.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Споменахте за част от единия том, която била спасена. Притежавате ли я още?

— Да, но тя е малко повече от фрагмент.

— Може ли да я видим?

Баронът допи кафето си и остави чашката на чинийката.

— Последвайте ме.

Поеха по широк коридор и влязоха в просторна стая. От едната страна прозорците гледаха към тучни градини, езеро, светлосиня наколна лятна къща в единия край на водата. Противоположната стена беше покрита с ламперия и редица портрети. Семейният нос се повтаряше така, сякаш беше ксерокопиран от някакъв ренесансов Анди Уорхол.

Минаха през двойните врати и поеха надолу по скромно украсен пасаж. Спряха се под една арка и баронът ги покани да влязат в библиотеката, огромно помещение без прозорци. Нищо не показваше, че е построена наново в края на седемдесетте. В центъра на помещението стояха два антикварни дивана, опрели гръб в гръб. Всеки сантиметър от стените беше покрит с лавици, натъпкани с хиляди книги.