Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Третият член на нашата група не беше пострадал и насочи неспирния си огнен лъч към горната част на защитника, бързо приближи към него, но за съжаление без никакъв резултат. Атаката беше отчаяна и чудовището, което пилотираше кулата, вероятно беше съвсем наясно за неминуемата си гибел. Вражата кула отговори с изстрел от огнедишащото си оръдие, а нашата кула се хвърли самоотвержено в краката на врага. В мига, в който се докоснаха, мощен електрически заряд се освободи и двете машини се сгромолясаха на земята, докато краката им не спираха да се движат, макар и във въздуха.

Единствената ми грижа по време на техния двубой беше как да спася живота си и здраво се вкопчих в механизма, поддържащ оръжието на моята кула, докато самата тя напусна полесражението.

Първият шок от повредата бързо премина и пилотът, съобразителен и жесток, успя да овладее люлеенето. Бясното препускане на машината намаля и с относително по-равномерна крачка, напълно достатъчна да ме изхвърли от мястото ми, кулата заподскача, отдалечавайки се от битката.

След минута мястото на бойните действия, които все още продължаваха, беше на половин миля зад нас и част от напрежението, натрупало се в мен, започна да отслабва. Едва сега си дадох сметка, че освен лекото жужене на моторите и подрънкваното на поразените метални части цялата битка беше преминала в пълно мълчание.

Нямах представа до каква степен е повредена машината, но винаги когато тежестта се пренесеше върху един от краката, се разнасяше стържене, което не бях чувал преди. Това надали беше единствената повреда, защото имах чувството, че и мощността на захранващото устройство беше намаляла. Използували бяхме момента на сблъскването на двете кули, за да напуснем бойното поле, но сега скоростта на моята кула значително беше намаляла. Не можех да определя точно как се промени скоростта, освен по стърженето в повредения крак, което се чуваше на все по-редки интервали, а и въздухът не свистеше вече край ушите ми.

В началото на битката се намирах много по-близо до очертанията на града, за което бях много благодарен на моята кула, но сега се отдалечавахме по посока на гъсто обрасъл с червени треви бряг.

Сега за мен най-важно беше да успея да напусна мястото, на което бях „кацнал“. Подозирах, че чудовището, което управляваше, щеше да иска да поправи кулата. При това положение нямах никакво желание да съм наблизо. Докато платформата беше в движение, не можеше и да се мисли за бягство.

Най-неочаквано усетих някаква тежест на лявата си ръка и едва когато я погледнах, осъзнах, че откакто кулата беше потеглила, за да вземе участие в битката, не бях се сещал за чантата на Амелия. И досега не мога да си обясня как в бъркотията и вълнението си не бях я изпуснал, сигурно бях я стискал инстинктивно. Преместих я внимателно в дясната си ръка и изведнъж се сетих за острието, което бях прибрал в нея. Помислих, че няма да е далеч моментът, когато ще ми потрябва и го извадих от чантата.