Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Сали? — извика той, вече по-силно. — Добре ли си?
Тишина.
Той хукна към склона, обхванат от паника.
— Сали!
Отговори му слаб глас:
— Тук съм, долу.
Той продължи да се спуска, разчиствайки с мачетето мокрите, жилави листа и клони, изпращайки порой от дребни камъчета надолу по стръмнината. Ситният дъжд се засилваше с всяка минута. До слуха му достигна сумтене, идваше зад него и приличаше съвсем на човешко. Животното го преследваше.
— Сали!
Сали изплува от мъглата, стиснала оръжието, смръщила лице.
— Заради твоите викове не успях да го уцеля.
Той се приближи към нея и прибра мачетето смутен.
— Просто се притесних, това е всичко. Не ми харесват звуците, които издава този ягуар. Той ни преследва.
— Ягуарите не преследват хора.
— Чу брат ми като разказваше какво се е случило на водача им.
— Да ти кажа честно, не го вярвам. — Тя се намръщи. — Но май е по-добре да се връщаме. Не ми се обикаля повече в тази мъгла.
Те се изкачиха обратно към мястото, където бяха оставили убитото животно. Месото го нямаше, виждаха се само разкъсани и окървавени палмови листа.
Сали се засмя:
— Това е правил — опитвал се е да те прогони, за да може да изяде вечерята ни.
Том усети, че пламва.
— Не ме е прогонил, тръгнах да те търся.
— Не се притеснявай — каза Сали. — И аз на твое място сигурно щях да избягам.
Том си отбеляза с раздразнение думата „сигурно“, но си замълча. Макар и с усилие, потисна хапливия отговор. Нямаше обаче намерение да й позволява повече да му се подиграва. Насочиха се към лагера по стъпките, които бяха оставили. Когато наближиха първата купчина камъни, ягуарът отново изръмжа, звукът се чу необичайно ясен и отчетлив в мъгливата гора. Сали спря и насочи оръжие. Стояха и чакаха. Дъждовните капки се събираха по листата, след което се търкулваха надолу, барабанейки.
— Сали, той не беше пред нас преди…
— Продължаваш да мислиш, че ни е преследвал?
— Да.
— Глупости. Нямаше да вдига такъв шум, ако е било така. И освен това, той току-що е ял. — Тя му отправи една самодоволна усмивка.
Те приближиха предпазливо към скалите. Бяха пусти, но с много тъмни дупки и цепнатини.
— Нека за по-сигурно да заобиколим тази грамада — предложи Том.
— Добре.
Те се заизкачваха нагоре. Дъждът се усилваше и мъглата се сгъсти. Том усети мокротата, която проникваше през единствения му слой дрехи. Спря. Отново бе дочул мек, шумолящ звук.
Сали се закова на място.
— Мини зад мен — каза й Том.
— Оръжието е в мен. Аз трябва да вървя отпред.
— Казах: мини зад мен!
— За Бога, какво ти става? — погледна го тя, но все пак изпълни нареждането.
Той измъкна мачетето и направи няколко крачки напред. Навсякъде около тях се виждаха само дървета, някои от тях — изкривени, с ниски клони, покрити с мъх. Мъглата бе станала вече толкова гъста, че той не виждаше докъде стигат. Том си помисли, че сега се намираха срещу вятъра по отношение на ягуара. Той се навърташе наоколо и би могъл да ги надуши, дори и да не ги виждаше.
— Сали, просто усещам, че ни преследва.
— Не, по-скоро е любопитен.
Том замръзна. На десет ярда пред тях стоеше ягуарът, внезапно изникнал в полезрението им. Беше стъпил на един клон над пътеката, по която се движеха и ги гледаше студено, мърдайки опашка. Беше величествен.
Сали не вдигна оръжието да стреля и Том можеше да я разбере. Беше невъзможно да си помислиш, че можеш да нараниш такова красиво животно.
След кратко колебание ягуарът с лекота се метна на друг клон и продължи по него, без да откъсва очи от тях. Мускулите му се очертаваха под златната козина с такава мекота, сякаш се лееше мед.
— Погледни колко е красив — произнесе беззвучно Сали.
Беше красив. С невероятно грациозни движения животното мина на друг клон, още по-близо до тях. След което спря, отпускайки се върху хълбоците си. Гледаше ги самоуверено, без никакъв страх, без да прави никакво усилие да се скрие, не помръдваше дори опашката си. По муцуната му се виждаше кръв. Изразът в очите му, помисли си Том, изразяваше презрение.
— Той не се страхува — каза Сали.
— Защото никога преди не е виждал хора.
Том бавно отстъпи назад и Сали го последва. Ягуарът продължаваше да ги гледа, сякаш това щеше да трае вечно. След което се стопи в мъглата.
Когато се озоваха в лагера, Дон Алфонсо изслуша разказа им за ягуара и сбръчканото му лице изрази тревога.
— Трябва да бъдем много внимателни — каза той. — Не бива да говорим повече за това животно. Иначе то ще ни последва, за да разбере какво си говорим. То е гордо и не обича да се говори лошо за него.