Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Сигурна съм, че ягуарите не нападат хора — каза Сали.
Дон Алфонсо се засмя и удари Сали по коляното.
— Това е хубава шега. Когато ни погледне, какво мислиш вижда?
— Нямам представа.
— Вижда едно меко, глупаво, бавно, отвесно парче месо без рога, зъби и нокти.
— Тогава защо не ни нападна?
— Като всички котки, и то обича първо да си поиграе с храната си.
Сали потръпна.
— Лечителко, повярвай ми, не е приятно да бъдеш изяден от ягуар. Те изяждат първо езика и то далеч невинаги преди човек да е умрял. Следващия път, ако ви се удаде възможност да го убиете — убийте го.
Онази нощ гората беше толкова тиха, че Том не можа да заспи. По някое време след полунощ, надявайки се, че свежият въздух може да му помогне, той изскочи от хамака си и излезе пред колибата. Беше учуден от гледката, която се разкри пред очите му. Цялата гора наоколо фосфоресцираше, очертавайки изгнили пънове и дънери, мъртви листа и гъби; един луминесцентен пейзаж, който се простираше в гората, сливайки всичко в едно мъгливо зарево. Изглеждаше така, сякаш раят бе слязъл на земята.
След пет минути той се върна обратно в импровизираната колиба и побутна Сали. Тя се обърна и златото на косата й се разпиля. Като всички останали и тя спеше с дрехи.
— Какво става? — попита тя със сънен глас.
— Има нещо, което трябва да видиш.
— В момента спя.
— Наистина трябва да го видиш.
— Не трябва да правя нищо. Върви си.
— Сали, моля те, повярвай ми.
Мърморейки, тя спусна крака от хамака си и излезе навън. Спря и остана там без да казва нищо, просто стоеше и гледаше. Минутите минаваха.
— Господи — прошепна по едно време. — Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Сякаш гледаш Ел Ей от трийсет хиляди стъпки височина.
Светлината хвърляше леки отблясъци по лицето й, очертавайки го ярко на фона на тъмнината. Дългата й коса се спускаше по раменете като каскада от светлина, само че сребърна, а не златна.
Тласнат от импулс, той взе ръката й. Тя не го отблъсна. Имаше нещо изумително еротично в това просто да държи ръката й.
— Том?
— Да?
— Защо толкова искаше да видя това?
— Ами… — започна той, — защото аз… — Той се поколеба. — Исках да споделя с теб гледката, това е всичко.
— Това е всичко? — Тя задържа погледа си върху него. Очите й изглеждаха необикновено блестящи — или може би това беше просто игра на светлината. Най-сетне тя каза:
— Благодаря ти, Том.
Изведнъж рев на ягуар разцепи нощта. Една черна фигура се движеше срещу пламтящия фон на гората. Когато обърна едрата си глава към тях, те видяха слабите пламъчета на очите му, отразяващи милионите точици в две орбити като две малки галактики.
Том бавно избута Сали към купчината мъждеещи въглени. Наведе се и взе няколко съчки от земята, след което ги хвърли върху тях. Когато жълтите пламъци лумнаха нагоре, животното изчезна.
Малко по-късно Дон Алфонсо се присъедини към тях до огъня.
— Продължава да играе с храната си — промърмори старецът.
36.
Когато тръгваха на следващата сутрин, мъглата беше толкова плътна, че не се виждаше нищо на повече от десет стъпки. Изкачваха планината, следвайки неясните следи, оставени от животните. Стигнаха втория хребет и започнаха да се спускат. Долу под тях се чуваше бученето на водата. След известно време излязоха на стръмния бряг на реката, разпръсквайки по пътя си кръглите речни камъчета.
— Трябва да отсечем едно дърво — каза Дон Алфонсо. Той се огледа и откри едно по-тънко. — Режи тук — нареди той. Всички се присъединиха и след петнайсетина минути дървото падна, образувайки подобие на мост там, където реката се стесняваше до улей. Улеят завършваше в пенест вир, образуван от плуващите дървени трупи.
Дон Алфонсо отряза една близка фиданка. Само след няколко минути вече я бе окастрил и превърнал в прът, дълъг двайсетина стъпки. Той го подаде на Върнън.
— Пръв ти, Вернито.
— Защо аз?
— За да видим дали мостът е достатъчно здрав — каза Дон Алфонсо.
Върнън го погледна, а Дон Алфонсо се засмя и го потупа по рамото:
— Трябва да си събуеш обувките, Вернито. Неслучайно Господ ни е създал боси.
Върнън се събу, без да развързва връзките си, и преметна обущата си през рамо.
— Движи се бавно и спри, ако дънерът започне да се люлее.
Върнън стъпи на дървото, балансирайки с пръта като акробат, който се движи по въже. Белотата на стъпалата му се открояваше върху тъмнозеленото.
— Хлъзгаво е като лед.
— Бавно, бавно — припяваше тихо Дон Алфонсо.