Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
Изчака час. Цял час, седнал на пода, вперил поглед в незаключената врата, заслушан в тишината. Чувстваше божа там, където онзи го бе ударил. Остра болка в ребрата — там се бе стоварил юмрукът му. Кост в кост, солиден удар, срязваща болка. И гаденето в стомаха. Впери поглед в пода и се опита да се абстрахира от болката. Сградата бучеше и бумтеше тихо — сякаш в този свят имаше и други хора, но те бяха някъде много далеч. Асансьорите, климатиците, течащата в тръбите вода, вятърът в прозорците — всичко това се наслагваше и се превръщаше в нисък, приятен шепот, който едва се долавяше. Имаше чувството, че чува как се отварят и затварят вратите на асансьорите може би осемдесет и осем етажа по-долу — слаби басови звуци, които трептяха нагоре по шахтите.
Беше му студено, мускулите му бяха изтръпнали, беше гладен, болеше го и се страхуваше. Успя да се изправи на схванатите си от седенето крака и се ослуша. Нищо. Отиде до вратата и стисна дръжката. Пак се ослуша. Пак не чу нищо. Отвори. Големият офис беше полутъмен и притихнал. Нямаше никого. Мина по килима и застана до вратата към приемната. Сега беше по-близо до асансьорите. Чуваше как кабините се движат нагоре-надолу в шахтите. Ослуша се пред вратата. Нищо. Отвори я. Приемната беше тъмна и пуста. Дъбовото дърво светлееше в полумрака, месинговите орнаменти проблясваха. Чуваше мотора на хладилника в кухнята вдясно. Долавяше мирис на студено, старо кафе.
Вратата към коридора вън беше заключена. Беше голяма и дебела, вероятно и огнеупорна, за да е в съответствие със строгите противопожарни правила. Беше облицована със светъл дъб, но в пролуката между нея и рамката се виждаше блясък на стомана. Натисна дръжката, но изобщо не успя да я помръдне. Остана пред вратата дълго — надничаше през прозорчето от армирано стъкло, само на няколко крачки от бутоните на асансьора и свободата. След това се върна до преградата.
Беше висока до гърдите му. Отзад имаше бюро, а в самата преграда имаше отделения, в които бяха подредени канцеларски материали и папки. На плота, до стола на Тони, имаше телефон. Беше сложен апарат със слушалка вляво и бутони вдясно, под малко продълговато прозорче. Прозорчето всъщност беше дисплей от течни кристали, на който беше изписано OFF. Вдигна слушалката, но не чу нищо освен пулсирането на кръвта в ушите си. Натисна няколко бутона. Нищо. Прокара пръст по бутоните, за да намери копче за включване. Откри го и го натисна, но на дисплея се появи надпис: „Въведи код“. Натисна хаотично няколко бутона и на дисплея отново се появи OFF.
Под бюрото имаше малки дъбови вратички. Бяха заключени. Опита ги всичките, но само чу как езичетата на ключалките чаткат в металните си гнезда. Върна се в кабинета на Хоби и отиде до бюрото му. На канапетата нямаше нищо — дрехите му не бяха там. И на бюрото нямаше нищо. Чекмеджетата бяха заключени. Бюрото беше тежко, скъпо, но с издраскан от куката плот, ключалките на чекмеджетата изглеждаха солидни. Клекна — изглеждаше нелепо както беше, само по бельо — и дръпна дръжките. Помръдваха леко, но нищо повече. Видя кошчето за боклук под бюрото. Месингов цилиндър, не много висок. Наклони го. Портфейлът му все още се търкаляше там, празен и тъжен. До него беше снимката на Мерилин, с гърба нагоре. Върху хартията многократно бе изписано КОДАК. Бръкна в кошчето и я извади. Обърна я. Мерилин му се усмихваше. Беше облечена с онази секси рокля, копринената, която си бе ушила специално. Нямаше представа, че той знае. Когато се обадиха от шивашкото ателие, той беше сам у дома. Каза им да се обадят по-късно и я остави да си мисли, че не е разбрал. Снимката беше направена, когато я бе облякла за първи път. Усмихваше се свенливо, но и някак дръзко, сякаш му казваше да не спуска обектива прекалено ниско — тънката коприна прилепваше твърде плътно до гърдите й. Задържа снимката в ръка, после пак я пусна в кошчето, защото нямаше джобове.
Изправи се енергично, заобиколи кожения стол и застана до прозорците. Раздалечи щорите с две ръце и погледна навън. Трябваше да направи нещо. Но беше осемдесет и осем етажа над земята. Нямаше какво да види оттук освен реката и Ню Джърси. Отсреща нямаше съседи, чието внимание да привлече с жестове. Нямаше нищо чак дотам, където Апалачите достигаха Пенсилвания. Пусна щорите и огледа кабинета сантиметър по сантиметър, после и приемната. Безнадеждно. Намираше се в затвор. Стоеше по средата на стаята, трепереше, не мислеше за нищо конкретно.