Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Изведнъж нещо екзалтирано блесна е погледа на бившия полицай.
— Ето — те ще свършат тая работа. Тая нощ яли утре най-късно ще влязат в София и ще заемат властта. Пак ще има правителство на Отечествения фронт, но без комунисти. С комунисти в правителството ни не можем да разчитаме на щедрата помощ на западните страни. А без тях как ще се изправим из развалините?
Кисьов сякаш се стресна от думите си, предпазлива погледна към вратата. Но цялата вила бе потънала в тишина, навярно всички отдавна спяха. И все пак някой го бе пуснал да влезе при него, навярно някой негов съратник. Урумов много добре усети момента — очевидно Кисьов бе казал повече, отколкото трябва. И волно или неволно го бе направил свой съучастник. Не му оставаше никакъв изход, освен бързо да смени темата.
— А ти с какво се занимаваше през последните години?
Кисьов измърмори, че е бил председател на някакво командитно дружество и че се занимавал с износ в Германия.
— И есе пак си подхвърлял нещичко на ламята! — усмихна се Урумов, но тонът му беше дружелюбен.
— Вкиснати пулпове — каза Кисьов. — И мармалади от дренки.
А припечелвал ли е нещичко от тая работа? Да, добре бил, имал хубав апартамент на улица „Априлов“, лека кола „Бенц“. Но колата му реквизирали другарчетата, дали му разписка. Той дори я показа, написана на ръка с едър женски почерк. Урумов бързо съобрази — очевидно не е търсен от властта, щом е бил в милицията, без да го задържат. Но какво означаваше всичко това? Защо трябва да се крие, ако е извън подозрение?
— Знаеш ли, ние не можем да спим тук двамата, няма място — каза Урумов. — Аз ще отида при Грозев, той има вила тук, ще преспя в кухнята.
— Кой е тоя Грозев?
— Професор Грозев, не може да не го знаеш.
— Май че го знам — измърмори Кисьов неуверено. — И какво ще му кажеш?
— Ще му кажа, че внезапно е дошла жена ми. Или ако искаш, да те заведа тебе у професора?
Кисьов погледна колебливо стола, на който му предстоеше да прекара нощта.
— По-добре иди ти!… И донеси сутринта нещичко за закуска.
Когато излезе навън, Урумов усети краката си така натежали, сякаш през целия ден бе стоял прав. Пристъпваше бавно, чувствуваше, че му се вие свят. По улицата не светеха никакви лампи, той едва улучваше пътя. Но и да спре е опасно, току виж, че свирнал отнякъде някакъв куршум. А чувствуваше непреодолима нужда да опре, да поразмисли. Наистина се движеше към вилата на Грозев. А може би не съвсем точно бе избрал посоката.
Урумов не знаеше какво е революция. Но много добре помнеше какво е контрареволюция. По време на Септемврийското въстание бе студент последна година, при баща му идваха непрекъснато уплашени и ужасени хора, с часове разказваха за масовите убийства и репресии из въстаналите краища. Но още по-силно впечатление му направиха събитията през 1925 година — атентатът и убийствата след това, и то под носа им, в сърцето на града. Десетки и стотици избити — народни представители, адвокати, лекари, поети. Той познаваше лично Гео Милев, трудно му беше да си представи, че тая ярка и силна личност е загинала като говедо в скотобойна. А за трагичната смърт на Коста Янков се говореше като за някакъв изключителен подвиг. Той не знаеше какво точно означава величие, но за пръв път усети, че е проникнал донякъде в тая най-свята и най-трагична проява на човешкия дух, която се нарича саможертва. Бе го виждал веднъж в кабинета на баща си — изискан мъж с изразително и силно лице, много елегантно облечен. Всеки жест у него, всяко движение подсказваше за желязно самообладание и съвършенство. Тоя образ не се покриваше никак с представата му за светците и мъчениците на християнството. Тоя беше като баща му и все пак съвсем различен — неизмеримо по-силен и уверен в себе си и своето дело.
Но сега той не мислеше за това. Той мислеше за себе си и своята неопетнена съвест. Какво е съвест и какво трябва да направи в тоя непонятен и страшен случай? Към какво го задължава човешката чест. Може би Кисьов чисто и просто блъфира, а може би школниците наистина са готови за поход. И какво значи това? Можеше много добре да си го представи. Тия уплашени момчета с пребледнели лица, които бяха завзели без бой властта, щяха да я изгубят жестоко и кърваво. Щяха да бъдат избити, избесени, размазани като насекоми от танковете и ботушите. Но тогава какво?
Да отиде в комендантството и да съобщи какво се готви? Никога никакъв Урумов не бе извършвал предателство. Особено на гост, на човек, който е потърсил от тях убежище и закрила. Това беше извън ума му, извън всяко негово усещане за почтеност и нравственост. Да отидеш и с хладен глас да предадеш един човек. Да го изправиш сам с ръцете си на разстрел край надупчената от изстрели стена на кладбището на революцията. Негова работа ли е това? Бяха ли го питали, когато бяха започнали тая жестока борба на живот и смърт помежду си? Защо сега вмъкваха и него в тая кървава история?