Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Готово! — съгласи се охотно академикът.
Точно в тоя момент приближи келнерът, доста възрастен, с къса яка коса, толкова бяла, сякаш цял ден я бе търкал с четка. Сашо веднага забеляза, че лицето му излъчваше някакво особено почитание.
— Ще го приготвим специално за господин професора — каза любезно келнерът.
Едва сега академикът вдигна глава и го погледна. — Вашето лице ми е познато — каза той.
— От Юнион клуб — поясни все така любезно келнерът. — Вие идвахте там с баща си преди Девети.
— Да, да — сега си спомних.
— Десет години работих там! — продължи с едва прикрито достойнство келнерът. — Поверяваха ми най-отговорните маси… Обслужвал съм и регентите.
И като рече тая крилата фраза, достолепно се упъти към кухнята. Младежът едва скри усмивката си.
— Вуйчо, тоя страшно ти се израдва. Сигурен съм, че те взе за някоя буржоазна реликва.
— Защо, не приличам ли?
— Как не — много повече! Според мен приличаш на маркиз Ексетър. Или той би трябвало да прилича на тебе, ако държи на титлата си.
Греяното вино има много интересни и скрити свойства, които го отличават от обикновеното. Още след първата чаша ушите на Ексетърския маркиз добиха цвят на вишнев сироп. След втората той подробно разказа за срещата си със Скорчев. През цялото време разбираше, че не бива да го прави, но езикът, вследствие на джинджифила може би, упорито го сърбеше. Но Сашо и след третата чаша изглеждаше доста загрижен.
— Прибързал си! — каза той след кратко размишление.
— С кое съм прибързал?
— Ей туй — със събранието си прибързал. Науката си е наука, нейните проблеми не се решават с гласуване. Това още Аристотел си го е знаел.
— И според теб какво може да стане на събранието?
— Ами да те бламират.
— Глупости! — каза небрежно академикът. — В науката тия работи не стават така лесно. Или си направил нещо, или не си направил — всичко е налице.
След греяно вино нищо друго не върви освен ново греяно вино. След като изпиха и втората каничка, вуйчо му изяде прилежно своя рамстек с лук и го погледна сънливо. Явно, че трябваше да си вървят. Навън луната бе събрала своите жълти парчета, сега образът й изглеждаше избистрен и помъдрял. Някакви неясни мисли се въртяха в ума на академика, докато зяпаше към небето. Каквото и събрание да устроят, все едно — сега наистина все едно. Момчето ще продължи неговата работа и навярно ще стигне много по-далече. Въпросът е на него да не попречат. Но той е упорит, ще надделее, тъй че благословен да е денят, в който бе погазил своите скрупули.
— Вуйчо, все ми се иска да те питам нещо — обади се внезапно младежът. — И все не ми е удобно.
— И на мен не ми е удобно, като те слушам. Питай каквото искаш!
— Вуйчо, защо не си станал партиен член?
— Според теб това важно ли е?
— Разбира се, че е важно. Сега щеше да имаш много по-здрави позиции като директор на института.
Академикът усети, че му стана неприятно. Аз не държа ни най-малко на своята длъжност — каза той сухо.
— Не е въпрос за длъжността, а за позициите. Нима не държиш на своите научни идеи?
— А не ти ли минава през ума, че трябва да е заслужил с нещо човек.
— Зер не си? Аз съм чувал, че всички Урумовци са били по традиция републиканци и русофили.
— Това е вярно, мойто момче… И все пак надали е достатъчно.
— Ами какво повече? Непременно ли трябва да си се сражавал на барикадите?
— Поне да си носил вода!
— Явно, че не искаш да ми отговориш — измърмори младежът. — Аз пък си мисля, че нарочно те държат тъй… Да има авторитетен човек, който да представлява и безпартийните. В тия там… м-м-м… форума, както им казват.
Академикът замълча. Все още никой не знаеше какво се бе случило в оная страшна нощ. Никой не го бе питал, на никого нищо не бе разказвал. То не бе премерено на никакви везни, не бе го споменал в служебната си биография. Опитваше се да го забрави и бе успял донякъде.
През последните месеци на войната се беше евакуирал в Банкя. Живееше сам в бяла таванска стаичка на една вила, претъпкана с бежанци. Жена му бе избягала на още по-сигурно място — при една приятелка в Чамкория. Бомбардировките бяха престанали, но американските самолети бучеха денем и нощем над тихо го курортно селище. Те си имаха друга работа сега, бомбардираха непрекъснато петролните рафинерии в Плоещ. Често ги гледаше от малкото дървено балконче на вилата как летяха бавно, белезникаво прозрачни в чистото лятно небе. Никакви изтребители не ги преследваха, не ги обстрелваха даже противовъздушните батареи, скрити в предхълмията на Люлин. Навярно се плашеха да не би „въздушните крепости“, раздразнени, да си хвърлят над тях страшния товар.