Нощем с белите коне

— Ти от коя партия си? — запита внезапно Кисьов. — Доколкото знам — от радикалната.

— Ние, Урумовци, сме потомствени радикали — кимна той.

Това беше истина — след Освобождението търговският им род беше бързо западнал, повечето от потомците бяха преминали към свободни интелектуални професии. Имаше учители, лекари, адвокати, висши съдебни магистрати. Тогава защо да не бъдат и радикали? Урумов неволно се засмя.

— Не е толкова важно — измърмори снизходително Кисьов. — Радикали и всички други — все едно. Сега трябва да бъдем заедно — като юмрук.

— Няма ли да бъде малко мекичък нашия юмрук, Кисьов. Червената армия се разхожда свободно из България.

— И какво от това? — попита рязко Кисьов. — Ти мислиш, че зад гърба на Червената армия ще се установят само болшевишки правителства? Няма такива аванти… В Ялта съюзниците категорично са се разбрали — навсякъде свободни избори под контрола на съюзнически комисии. И освен това, ако руснаците са в България, англичаните са в Гърция.

— За пръв път чувам! — погледна го изненадан Урумов.

— Не си чул, защото нашите вестници мълчат. Така е дошла работата, Урумов, че който превари. Ако успеем да установим демократично правителство — целият свят ще бъде с нас.

Кисьов говореше с равен глас, но Урумов усещаше как в него всичко се вълнува и трепере. И говореше въпреки това много разумно и логично, не приличаше на оня вятърничав гимназист.

— Сега на нас са ни нужни умни, прогресивни хора! — говореше той. — Некомпрометирани. При едно ново положение аз те виждам на върха на пирамидата, драги Урумов. Вашата партия не е чак толкова многобройна.

— А как виждаш себе си? — попита шеговито Урумов. — Министър на вътрешните работи?

— А защо не? — отвърна малко троснато гостът. — По традиция това министерство е било винаги на демократите. Името на Мушанов е символ на ред и демокрация. Нашата партия е единствената, която при всички обстоятелства е държала за Търновската конституция.

И точно в тоя миг някъде в близките околности избухна стихийна стрелба. Кисьов трепна и се ослуша, лицето му за пръв път придоби някакво остро и напрегнато изражение. Но след минута-две стрелбата стихна така внезапно, както бе започнала, Урумов усети, че гостът му въздъхна с облекчение.

— И според тебе кой ще ти даде това министерство? — запита внимателно Урумов.

— Има кой!… Но не ти, разбира се. Ние с тебе сме мирни граждани, а не хлапаци, които размахват по улиците шмайзери. Политиката не може да се прави по улиците. Тя се прави и ще се прави по кабинетите на големите умове на нацията.

Отново избухна стрелба, но тоя път съвсем наблизо. Стреляха с автомати, от време на време изплющяваше револверен изстрел.

— Хлапаците! — каза Кисьов с ненавист. — Плашат гаргите. Но и това няма да им помогне. Ти служил ли си?

— Слава богу — не.

— И наистина — слава богу. Но ако беше служил, щеше да знаеш, че няма по-боеспособна и по-патриотична бойна единица от Школата за запасни офицери, Това са среднисти, все уми и отракани момчета. И от най-здравите слоеве на народа, няма между тях мамини синчета.