Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— И после как са живели?
— Като два гълъба.
Криста най-сетне схруска кренвирша.
— Като два гълъба, единият от които с изкълвано око — каза тя. — Майко, да ти кажа право никак не обичам постни сарми.
— Та какво ли обичаш? — отвърна майка й.
Нейната храна, като на всички лястовички, се състоеше главно от въздух. Те тъй си летяха в синевата с отворени човчици, опиянени от блясъка на реките и дъжда. Ако им се напъха някоя мушица в устата — хубаво, ако не се напъха, още по-хубаво. И въздухът е храна. Самата тя бе забелязала, че като отиде на кино, след това никак, ама никак не е гладна и може спокойно да не вечеря.
След малко Криста си взе чантата и отиде на лекции. Майка й сложи тенджерата на котлона и завъртя ключа. Към единайсет, преди да отиде на урок при генерала, ще мине отново тук, за да я вдигне. Не е толкова страшно, ако една или две от сармите са загорели, ще ги изхвърли. После мина в хола, лицето й беше малко обезсърчено. Никой не обича да върши неприятни работи, но тая работа трябваше да се свърши. Тя вдигна слушалката и набра номера. В ушите й изведнъж нахлу плътният глас на момичето:
— Кой е?
— Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.
Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:
— Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.
— Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! — и затвори слушалката.
Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе си, никога не се обръщаше да погледне встрани — нито хора, нито витрини, нито какво и да е било друго по улицата. И това си беше стара семейна черта — всички Обретенови бяха малко фудули, както казваше баба й, не се навеждаха и за пендара.
Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.
— Има ли някой у вас? — попита Мария.
— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.
— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.
Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.
— Седни тук, лельо Марийо.
В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.
— Нали е много хубава? — запита тя.
— Това ли е твоят идеал?
В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.
— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.
— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?
— Ами стърча с цяла глава над другите.
— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.
— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.
— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?
Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.
— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…
Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.
— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?