Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.
— Съжалявам! — каза тя хладно. — Но нямам никаква снимка.
Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.
— Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?
— Да, точно така.
— Мъчно ми е да повярвам — каза той.
— Това зависи от манталитета на човека — отвърна тя сухо. — Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?
Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.
— Моля да ме извините, ако съм ви обидил — каза той. — Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.
— Аз наистина нямам негова снимка! — каза тя и гласът й потрепера като пред плач.
— Вярвам ви, напълно ви вярвам! — каза мъжът едва ли не уплашено. — И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.
— Не, той не обичаше да се снима… Може би брат му.
— Може би — измърмори той. Но как да я поискаме?
На Мария й се искаше да зададе само един-единствен последен въпрос, но знаеше, че след това ще се презира до смърт. Особено пък ако не й отговорят.
— А къде е той сега? — попита тя с някакъв чужд глас.
— В Австралия! — отвърна той неохотно.
Мъжът помълча един миг.
— В Австралия? — трепна тя. — Та той не знае английски.
— Точно това ни озадачава. И искаме да идентифицираме името с личността.
— И според вас с какво се занимава там?
— С професията си. Но там е работата, че в щата Виктория не признават на чужденците дипломите за юридическо образование.
— Искате да кажете, че всъщност не се занимава със своята професия? А само се маскира с нея?
— Знаем положително, че се занимава с политически интриги — отвърна все така неохотно мъжът. — Нищо, прощавайте за безпокойството — той наложи кафявата си шапка още в хола. — Съжалявам много, че разрових неприятния спомен.
След като си излезе, Мария се върна като зашеметена в хола. Той не бе изровил само спомена, той сякаш бе изровил мъртвец. Образът, който понякога се мяркаше в паметта и, приличаше съвсем на восъчна маска. Тя мигновено го изпъждаше, макар че не беше толкова лесно. Маска на смъртник — обезцветена и без капчица кръв. Восъчно лице, плътно стиснати клепачи и устни, сякаш бе заспал насила в небитието. Мъртва вена, която разрязва на две гладкото чело. Изострен, полупрозрачен нос, дълбока цепка на брадичката. Усещане за мъртвешка хладина. Едва сега си даваше сметка, че такъв е бил и през живота им — нереален, непроницаем. Никога не бе успяла да проникне по-дълбоко от пигмента на кожата му. А понякога бе пиян, понякога весел, понякога изпълнен с ненавист, за която много по-късно разбра какво всъщност е означавала. За какво се бе оженил за нея — можеше да си представи. Но за какво бе създал дете?… Това душевно уродство й се струваше съвсем непонятно — толкова непонятно, че тя изобщо не смяташе Криста за негова дъщеря.
— Виждате ми се уморена днес! — каза съчувствено генералът.
Тоя грамаден генерал с бича глава, без никакъв врат, с яки плещи, които биха могли да понесат десетки бандилероси и пробои, с болнични туфли в миши цвят, сякаш ги бе задигнал от някакъв военен санаториум. Много странен генерал. Погледът му бе едновременно и благ, и малко неспокоен, и подозрителен като при наивните хора, които вечно се боят някой да не им се присмее. Пред него имаше цял куп идеално подострени моливи, макар че пишеше на машина. А на машината пишеше тъй, сякаш бъхтеше някому главата в пода. По тоя безподобен начин бе написал дебел том партизански мемоари, а сега довършваше втория. Мария бе прочела книгата му преди няколко месеца, смаяна до немай-къде. Доста тромав език, епитети като билярдни топки, които мигновено отскачат при докосване, опити за метафори. Но образите на хората бяха така живи и осезаеми, сякаш изскачаха като мишки изпод ударите на машинката.
— Не съм — отвърна тя. — Но имах днес доста неприятна среща.
— Вие сте прекалено чувствителна — каза генералът. — Не смея дори да се изкашлям пред вас. Вие веднага подскачате.
Това беше вярно — кашлицата му трясваше като батарея и винаги я намираше неподготвена.
— Не е хубаво човек да бъде толкова чувствителен — добави той.
— Хубаво е! — каза тя.
Той напъха пръсти в косата си, яка като телена четка. Неговото несломимо, упорито изражение тоя път беше доста омекнало.