С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.
— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.
— На следващия ъгъл завий надясно.
— Къде отиваме?
Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.
— В болницата — отвърна накрая.
Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.
Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.
— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?
— Опитвам се — измърмори тя.
— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.
— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.
Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.
Тя спря и ме погледна.
— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?
— Разбира се.
В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.
— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?
През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.
Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.
— Можеш да влезеш. Той те очаква.
Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.
— Здравей, Тим — казах.
Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.
— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.
— И аз — отвърнах искрено. — Как си?
Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.
— Добре. Днес се чувствам по-добре.
Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.
— Това е брат ми Алън — представи го Тим.
— Здрасти, Алън.
Алън не отговори. Тим му прошепна:
— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.
Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.
— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.
— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.
— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.
Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.
— Меланома, в случай, че се чудиш.
— Но ще се оправиш, нали?
Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.
— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.
Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.
Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.
— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.
— Благодаря.
— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?
Гледаше късата ми прическа.
— Да. Май съм осъден на доживотна.
— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.
Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:
— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.