Гола в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Николова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Гола в смъртта». Краткое содержание книги:
— Аз сама съм си виновна.
— И аз нямам нищо общо с това, че рискуваш работата си, така ли?
По дяволите Фийни, помисли си тя гневно.
— Аз сама вземам решенията си. Сама си нося последиците.
Не и сега, помисли си той. Не сама.
— Нощта след като бяхме заедно, аз се обадих. Видях, че си разтревожена, но ти отрече. Фийни съвсем точно ми обясни защо си била разтревожена тогава. Сърдитият ти приятел искаше да ми натрие носа, задето съм ти причинил нещастие. И го направи.
— Фийни няма никакво право…
— Вероятно не. Нямаше да има право, ако ми се бе доверила. — Той хвана двете й ръце, за да спре бързото й движение. — Не се отдръпвай от мен — предупреди я той с глух глас. — Бива те да отблъскваш хората, Ив. Но с мен няма да успееш.
— Ти какво очакваше, че ще дойда да ти плача, ли? „Рурк, ти ме прелъсти, а сега аз съм в беда. Помогни ми.“ Върви по дяволите, ти не ме прелъсти. Легнах с теб, защото го исках. Исках го достатъчно силно, за да забравя всичко останало. Каквото съм надробила, сама ще си го изсърбам. Нямам нужда от помощ.
— По-точно не искаш.
— Нямам нужда! — Не искаше да се унижава повече. — Командирът е доволен, че не си замесен в убийствата. Ти си чист. Ако аз бях сгрешила, щеше да е по-различно.
— Ако беше сгрешила в преценката си за мен, това щеше да ти струва значката.
— Да. Щях да загубя значката си. Щях да загубя всичко. Щях да си го заслужа. Но това не стана. Свърши се. А сега си върви.
— Наистина ли мислиш, че ще си тръгна?
Отмаля от нежната интонация, която долови в гласа му.
— Не мога да ти позволя, Рурк.
Той пристъпи, постави ръце върху облегалката на канапето и я хвана като в клетка.
— Аз също не мога да си го позволя. Това изглежда няма значение.
— Виж какво…
— Съжалявам, че те нараних — прошепна той. — Много съжалявам, че не ти повярвах, а после те обвиних, че нямаш доверие в мен.
— Не очаквах да мислиш другояче. Нито да постъпиш другояче.
Това болеше повече от удара в лицето.
— Не. Съжалявам и за това. Ти твърде много си рискувала заради мен. Защо?
Нямаше лесни отговори.
— Вярвах ти.
Той притисна устните си към челото й.
— Благодаря ти.
— Това беше въпрос на преценка — започна тя и когато той докосна с устни бузата й, от устните й се изтръгна несигурна въздишка.
— Ще остана с теб тази нощ. — После целуна слепоочието й. — Ще се погрижа да поспиш.
— Със секс вместо приспивателно?
Рурк се намръщи, но докосна леко устните й със своите.
— Ако искаш. — Той я повдигна. — Нека да проверим дали можем да открием точната доза.
По-късно той се вгледа в нея под приглушените светлини. Просната по корем, тя спеше изтощена. Искаше да изпита удоволствието от допира на кожата й и затова погали с ръка гърба й — гладка кожа, деликатни кости, стегнати мускули. Тя не помръдна.
Той остави пръстите си да се поровят из косата й. Гъста като козината на норка, с отсенки на отлежал коняк и старо злато, подстригана зле. Погали устните й и се усмихна — бяха пълни, стегнати, страстни.
Колкото и да бе изненадан, че е успял да й покаже нещо ново, което не бе преживявала преди, една мисъл не му даваше покой.
Докъде ли ще стигнат двамата?
Когато повярва, че тя е убедена в неговата вина, нещо в него се бе скъсало. Усещането, че е предаден, че илюзиите му са разбити, го правеше слаб.
Тя го бе върнала назад до точката на уязвимост, от която бе избягал. Тя можеше да го нарани. Те можеха взаимно да си причиняват болка. Трябваше внимателно да помисли.
Но в момента въпросът бе кой искаше да причини болка и на двамата. И защо.
Той все още си блъскаше главата над проблема, когато хвана ръката й, сплете пръсти в нейните и се отпусна в прегръдките на съня.
Глава петнайсета
Когато се събуди, той си бе тръгнал. Така беше по-добре. Утрините носеха интимност, която я изнервяше. Тя вече беше доста увлечена по него — нещо, което не й се бе случвало досега с друг мъж. Беше убедена, че връзката им щеше да повлияе върху останалата част от живота й.
Взе душ набързо, загърна се в робата и се запъти към кухнята. Там завари Рурк вече обул панталона, а докато закопчаваше ризата си, преглеждаше сутрешните вестници на монитора.
Когато го видя, тя се слиса, но същевременно изпита задоволство, каквото изпитва човек сред семейството си.
— Какво правиш?
— Моля? — Той вдигна поглед, обърна се и отвори автоготвача. — Правя ти кафе.
— Кафе ли?
— Ами да, чух, че вече си станала. — Той извади чашките и тръгна към вратата, където тя стоеше някак колебливо. — Това не ти се случва много често.