Принц на Хаоса [bg]

— По-добре, остави това на мен — каза той. — Аз мисля като него, а в случая ми се струва, че така ще е по-безопасно.

Доводът му ми се стори логичен и аз отстъпих встрани.

— Коруин! — извика той. — Ще те измъкнем! Това съм аз — твоят двойник. С мен е Мерлин. Не скачай след като отворя вратата, става ли? Изчакай малко и ще можеш да ни огледаш на спокойствие.

— Отвори я — каза един глас отвътре.

Духът отвори вратата и двамата застанахме на прага.

— Какво да ви кажа — произнесе накрая познатият глас. — Изглеждате съвсем като истински, момчета.

— Истински сме — каза духът на Лабиринта. — И както обикновено в такива случаи, времето ни е адски ограничено.

— Да. — Вътре се чуха стъпки и той се появи на вратата, прикрил очите си с длан. — Някой от вас да си носи случайно слънчевите очила? От тази светлина направо ме боли.

— По дяволите! — казах аз, ядосан, че не съм се сетил. — Не. Не мога и да използвам Логрус, защото веднага ще ме надушат.

— После, после. Засега ще мижа. Да се омитаме по-бързо оттук.

Духът влезе в килията.

— Сега ми удължи брадата, направи ме мършав и мръсен. Удължи ми косата и пооплескай дрехите ми — каза той. — После ме заключи.

— Какво, сте намислили? — попита баща ми.

— Твоят дух ще те замества тук за известно време.

— Значи такъв е планът ви — каза Коруин. — Тогава направи това, което ти казва. — Направих го. Той се обърна и протегна ръката си. — Благодаря ти, друже.

— За мен е удоволствие — каза другият Коруин и стисна ръката му. — Успех.

— До скоро.

Затворих вратата и превъртях ключа. Окачих го на куката и побутнах баща си към пътя.

Той свали ръката си, щом се появихме в параклиса. Полумракът явно му позволяваше да вижда що-годе нормално, защото той стигна сам до олтара.

— Добре ще е да тръгваме, татко.

Баща ми се засмя тихичко, пресегна се към олтара, взе една от горящите свещи и запали е нея фитила на друга, която беше изгаснала.

— Пикал съм на гроба си — заяви той, — и не мога да се лиша от удоволствието да запаля една свещ в собствената си църква.

После протегна лявата си ръка към мен, без да ме поглежда.

— Дай ми Грейсуондир.

Подадох му го. Той препаса колана, нагласи го, раздвижи леко меча в ножницата и каза:

— Добре. Сега какво?

Мислите ми литнаха шеметно. Ако Дара бе усетила, че предишния път съм се измъкнал през стената — а подобна възможност не беше никак изключена — то сега най-вероятно щях да заваря и там някакъв капан. От друга страна, ако пък се върнехме по пътя към галерията, можехме да се натъкнем на някой, хукнал насам, за да провери какво е причинило тревогата.

Мътните да го вземат!

— Хайде — казах аз и задействах Колелцето, така че да бъде готово да ни измъкне на мига от евентуална неприятна среща. — Няма да е лесно. На излизане ще трябва да левитираме край разни препятствия.

Хванах отново ръката му и заедно се приближихме до края на пътя. Опаковах и двама ни в енергийно поле и така преодоляхме успешно слалома между цветята и оцелелите оръжия.