Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Придружителите ми ме обградиха от всички страни, докато преминавахме тясното пространство до подвижното мостче. Роувърът даде заден ход, направи кръг и си замина, а ние стъпихме върху палубата на „Мандрейк“.
Големият салон на яхтата бе обзаведен прекалено изискано за човек с вкуса на Мани Ресник, за което беше се погрижил или предишният й собственик, или пък професионален аранжор. Целият под беше покрит с тъмнозелен мокет, мебелите бяха от тъмно тиково дърво и лачена кожа, а обстановката се допълваше от подходящи плюшени завеси и маслени картини така, че да бъдат в тон с всичко останало.
Яхтата струваше поне половин милион лири и предположих, че е взета под наем. Мани вероятно беше я наел за шест месеца и бе сложил екипаж от свои хора, защото никога не бях чувал Мани Ресник да е човек, който разбира от далечни плавания.
Докато чакахме в обширния салон, скупчени в мрачно мълчание, чух непогрешимия звук при прибирането на подвижното мостче и дрънченето на котвената верига. Грохотът на машините нарастваше непрекъснато и през илюминаторите на салона се замяркаха бързо светлините на пристанището, докато се измъквахме към изхода му и навлизахме в развълнуваните води на устието на река Севърн.
Разпознах кулите с фаровете при връх Портишийд и залива Ред Клиф в мига, в който „Мандрейк“ зави и пое надолу по реката край Уестън на Меър и Бери към открито море.
Най-после се появи и Мани, облечен в син копринен халат и с все още сънено лице, но къдриците му бяха старателно сресани. Изгледа ме алчно, без да спира да се хили.
— Хари — започна той, — нали ти казах, че пак ще се върнеш.
— Здравей, Мани. Не мога да кажа, че съм очарован.
Подсмихна се самодоволно и се извърна към последвалата го в салона жена. Тя беше старателно гримирана и всяко косъмче в сложната й прическа беше на мястото си. Облечена бе в дълга бяла домашна роба, украсена с дантели по яката и маншетите.
— Предполагам, че се познаваш с Лорна, Лорна Пейдж.
— Следващия път, когато пращаш някого да ме прелъстява, Мани, опитай да намериш нещо по-изискано. С годините почвам да ставам все по-взискателен.
Очите й злобно блеснаха, но се насили да се усмихне.
— Как е яхтата ти, Хари? Хубавичката ти мила яхта, а?
— Не става за ковчег — отговорих й аз и се обърнах към Мани. — Какво ще правим, Мани, ще можем ли да се споразумеем?
Той поклати глава със съжаление.
— Мисля, че не, Хари. Бих искал да можем — наистина ми се иска, ако не за друго, то поне заради някогашното ни приятелство. Но не виждам как да стане. Първо, ти не можеш да ми предложиш нищо — а така сделка не се прави. Второ, знам, че си прекалено сантиментален. Ще развалиш всяка сключена помежду ни сделка по чисто емоционални причини. Не мога да ти имам доверие, Хари, няма да спреш да си мислиш за Джими Норт и за яхтата, ще си спомняш винаги за младата островитянка, която загина случайно. Ще си спомняш и за сестрата на Джими Норт, от която трябваше да се отървем…
Усетих скрита радост, че Мани явно не беше научил какво се случи на двамата главорези, които бе изпратил да се разправят с Шери Норт, и че тя си беше жива и здрава. Опитах се гласът ми да прозвучи искрено и убедително.
— Слушай, Мани, аз предпочитам да остана жив. Мога да забравя каквото и да е, ако трябва да го забравя.
Той отново се изсмя.
— Ако не те познавах толкова добре, можеше и да ти повярвам, Хари — поклати отново глава. — Съжалявам, Хари, няма да стане.
— Тогава защо си направи труда да ме докараш тук?
— Вече два пъти пращам хора, които да те премахнат, Хари. И в двата случая те не успяха да се справят. Този път искам да съм сигурен. Ще плаваме през наистина дълбоки води, преди да стигнем до Кейптаун, и съм решил да ти закача някои доста тежички железца на колана.
— Кейптаун ли? — попитах аз. — Значи си решил да търсиш лично „Утринна светлина“. Какво толкова интересно има в онова старо корито?
— Хайде сега, Хари. Ако не си знаел, нямаше да ми създаваш толкова неприятности — изсмя се той, а аз реших, че е най-добре да не им показвам, че не знам всичко.
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя дотам? — обърнах се към русокосата аз. — Морето е много голямо и повечето от островите си приличат. Според мен трябва да ме оставиш жив, за да се застраховаш по някакъв начин — настоявах аз.
— Съжалявам, Хари — Мани отиде до барчето от тиково дърво и месинг. — Ще пийнеш ли? — покани ме той.
— Скоч, ако може — рекох аз и той напълни чашата ми до средата, след което ми я донесе.
— И за да бъда съвсем откровен с теб, трябва да ти кажа, че го правя донякъде и заради Лорна. Огорчил си момичето, Хари, не знам защо — но тя настоятелно поиска да присъства, когато си кажем сбогом. Тя обича подобни забавления, нали скъпа, действат й възбуждащо.