Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Някой вдигна коляно към слабините ми, но аз се извъртях и го посрещнах с бедрото, използвайки силата от обръщането, за да нанеса ответен удар. Замахът му беше силен, разтърсвайки ме чак до раменете, но моят удар попадна в гърдите му и непознатият политна назад. Някой от останалите ме сграбчи за гърлото и започна да ме души, докато друг ме удари с юмрука си под окото. Усетих, че кожата на бузата ми зейна разкъсана.
Онзи, който ме държеше отзад, продължаваше да ме стиска за гръкляна, но аз се изправих и го отблъснах. Вкопчени плътно един в друг, двамата паднахме и се затъркаляхме по тротоара.
— Дръжте го здраво — обади се нечий нисък и настоятелен глас. — Дайте ми да се разправя с него.
— А ти какво мислиш, че правим, дявол да те вземе? — изпъшка някой от тях и телата ни се спряха в калника на роувъра. Останах притиснат към ламарината и видях, че онзи с палката се изправи на крака. Замахна отново и аз се опитах да извия глава, но ударът му попадна в слепоочието ми. Не загубих напълно съзнание, но бях неспособен за каквато и да е съпротива. Изведнъж се почувствах немощен като дете и едва ли щях да успея да се изправя.
— Стига толкова, качете го отзад. — Наблъскаха ме по средата на задната седалка на роувъра и от двете ми страни седна по един от тях. Затръшнаха вратите, моторът забръмча, колата потръпна и потегли отведнъж.
Съзнанието ми се проясни, но бузата ми беше изтръпнала и усещах главата си като празен балон. На предната седалка седяха трима, а двамата отзад ме подпираха с раменете си. Всичките дишаха запъхтяно, а седналият до шофьора разтриваше внимателно шията и брадата си. Седящият вдясно от мен беше ял чесън и пръхтеше тежко, докато ме пребъркваше за оръжие.
— Трябва да ти кажа, че в устата ти отдавна е умряло някакво животинче, но още ни си го изплюл — рекох му аз с надебелял език и остра болка в главата, но усилието ми не си струваше труда. По нищо не личеше, че ме е чул, и продължаваше упорито да ме пребърква. Накрая любопитството му се успокои и аз се заех да оправя дрехите си.
В продължение на пет минути пътувахме мълчаливо, следвайки реката по посока на Хамърсмит, а когато всички успокоиха дишането си и опипаха раните си, шофьорът каза:
— Виж какво, Мани иска да говори с теб, но каза, че не е чак толкова наложително. Просто му е любопитно. Каза също, че ако се опъваш много, няма какво толкова да му мислим, ами просто да приключим с теб и да те хвърлим в реката.
— Любезно момче си е Мани — обадих се аз.
— Млъкни! — ревна шофьорът. — Така че всичко зависи от теб самия. Дръж се прилично и ще поживееш още малко. Доколкото знам, ти си бил голяма работа някога, Хари. Очаквахме, че ще се появиш, след като Лорна не успя да се справи с теб на острова — но дявол те взел, изобщо не очаквахме, че ще почнеш да маршируваш нагоре-надолу по „Кързън стрийт“, сякаш си от духовия оркестър. Мани не можеше да го повярва и каза: „Това не може да е Хари. Освен ако съвсем не е оглупял.“ Просто му стана тъжно. „Колко низко са паднали храбрите. Но не го разгласявайте по улиците на Ашкелън“, завърши той.
— Това беше от Шекспир — обади се вмирисаният на чесън.
— Млъкни — заповяда му шофьорът и продължи. — Мани се натъжи, но не чак толкова, че да се разплаче или нещо подобно, нали се сещаш.
— Сещам се — измънках аз.
— Млъкни — сряза ме шофьорът. — Мани ни каза: „Не го правете тук. Просто го проследете до някое тихо местенце и го хванете. Ако се държи спокойно, доведете го при мен, за да си поговорим, но ако се държи невъзпитано, хвърлете го в реката.“
— Миличкият ми Мани. Винаги си е бил мекосърдечен, пустото му дяволче.
— Затваряй си устата — ревна шофьорът.
— Нямам търпение да го видя отново.
— Просто стой мирно и спокойно, пък може и да имаш късмет.
През цялата вечер си стоях така, както ми каза, докато се движехме по шосе М4 и се носехме бързо на запад. Когато навлязохме в Бристол, бе вече два часът през нощта. Заобиколихме града и поехме по шосе А4 към Ейвънмът.
Сред по-малките съдове в пристанището се извисяваше и една голяма моторна яхта. Тя бе привързана към кея и подвижното й мостче беше спуснато. Върху кърмата и носа й беше изписано името „Мандрейк“. Стоманеният корпус на океанската яхта беше боядисан в синьо и бяло, което още повече подчертаваше изящната й конструкция. Съдейки по външния й вид, реших, че е бърза и сигурна във водата, а пробегът й вероятно й позволяваше да достигне, която и да е точка на света. Изобщо, играчка за богаташи. По мостика се движеха хора, повечето от илюминаторите бяха осветени и очевидно яхтата беше готова да отплава.