Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Жената носеше дълго палто от визон в цвят на мед, а русата й коса беше прибрана в сложна и елегантна фризура в гръцки стил. Щом я зърнах, коремът ми се сви от гняв, сякаш някой беше ме ударил с юмрук.
Жената беше Шери Норт Първа. Хубавата дама, която бе пратила Джудит и „Танцуващата по вълните“ на дъното на морето при Гранд Харбър.
До нея вървеше среден на ръст мъж, с мека кестенява коса, дълга според модата и леко накъдрена покрай ушите. Той имаше светъл загар, вероятно от кварцова лампа, и бе облечен прекалено елегантно. Дрехите му бяха много скъпи, но в предвзетия стил на музикант или артист.
Брадичката му беше добре подчертана, очите над дългия месест нос гледаха с погледа на газела, но устните му бяха тънки и ненаситни. Алчната уста, която помнех прекалено добре.
— Мансън! — възкликнах аз. — Господи! Мансън Ресник е Мани Ресник. — На него ли беше попаднал Джими Норт с невероятното си предложение? Точно както и самият аз бях отишъл при него, предлагайки му да оберем златото на римското летище. Мани бе един от босовете на подземния свят и очевидно беше се издигнал доста нависоко в йерархията след последната ни среща.
„Много му се ще да изглежда изискано“, рекох си аз, докато той пресичаше тротоара и се настаняваше на задната седалка на ролс-ройса, намествайки се до увитата във визон русокоса дама.
— Чакай тук — внезапно рекох аз на Шери, щом колата потегли по посока на „Парк Лейн“.
Изтичах на тротоара и отчаяно се огледах за такси, с което да ги последвам. Но наоколо нямаше никакви таксита и аз се впуснах след ролс-ройса, молейки се горещо да зърна някоя от големите черни коли със светеща лампичка на покрива. Ролсройсът обаче зави пред очите ми надясно по „Саут Одли стрийт“, набирайки скорост, и бързо се отдалечи.
Спрях се на ъгъла, защото колата бе вече много далеч, потъвайки в оживеното движение към площад „Гровнър“.
Обърнах се и тръгнах разочаровано към мястото, където ме очакваше Шери. Знаех, че Шери е права. Мани и русокосата тръгваха на дълго пътуване. Нямаше никакъв смисъл да висим повече край № 97 на „Кързън стрийт“.
Шери ме чакаше пред ресторанта.
— За какво беше цялата дандания? — попита тя, а аз я хванах за ръката. Докато вървяхме обратно към площад „Бъркли“, аз й обясних:
— Онзи мъж навярно е наредил да убият Джими, по негова вина половината от гърдите ми я няма, по негова вина ония искаха да ти изпекат хубавите розови пръстчета — накратко, той е големият мръсник.
— Познаваш ли го?
— Работихме заедно преди доста време.
— Хубави приятелчета имаш.
— Напоследък се опитвам да мина в по-добра категория — рекох аз и стиснах ръката й, но тя не обърна внимание на ухажването ми.
— А жената. Тя ли е идвала на Сейнт Мери и е взривила яхтата ти и онова младо момиче?
Почувствах, че яростта, която бе ме обхванала преди няколко минути, когато видях онази добре гледана и увита във визон лъскава стръвница, ме обзема отново. Шери изохка до рамото ми:
— Хари, ръката ме заболя!
— Извинявай — осъзнах се аз и пуснах ръката й.
— Предполагам, че това е отговорът ти на въпроса ми — унило измърмори тя, разтривайки ръката си.
Хотелското барче на „Уиндзър Армс“ беше облицовано изцяло в дъбова ламперия и старомодни огледала. Когато Шери и аз влязохме, то бе вече претъпкано. Навън беше съвсем тъмно и леденостуденият вятър гонеше опадалите листа.
Топлият уют на заведението бе именно онова, което ми трябваше. Успяхме да се сместим на масата в ъгъла, но поради голямата блъсканица трябваше да седнем толкова плътно един до друг, че нямаше как да не обгърна раменете на Шери, а с допрени глави в шумната обстановка можехме да си говорим за каквото си искаме.
— Мога да отгатна закъде са се запътили Мани Ресник и неговата приятелка — казах аз.
— За остров Голямата чайка ли? — попита Шери и след като й кимнах, добави: — Но той ще има нужда от яхта и леководолази.
— Не се безпокой, Мани ще си ги намери.
— А ние какво ще правим?
— „Ние“ ли? — учудих се аз.
— Сбърках глаголната форма — тутакси се поправи тя. — Ти какво ще правиш?
— Мога да избирам. Или да зарежа всичко — или пък да отида до Топовния риф и да се опитам да проверя какво толкова е имало в петте сандъка на полковник Гудчайлд.
— Ще ти трябва екипировка.
— Е, може и да не е толкова сложна като на Мани Ресник, но ще си намеря каквото ми трябва.
— Как си с парите или ти е обидно да те питам за тях?
— Отговорът ми е същият. Ще си намеря достатъчно.