Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Добре де — съгласи се тя. — Признавам си, че не съм добре с аритметиката. Но теглото изглежда внушително.
— Да кажем, че теглото на един нов „Ролс-Ройс“ е същото — така по-добре ще разбереш за какво става дума.
Очите й се разшириха от учудване.
— Ама това наистина е доста.
— Джими навярно е знаел за какво става дума и е имал достатъчно доказателства, за да убеди някои твърдоглави спонсори. И те са му повярвали.
— Достатъчно, за да… — започна тя, но не довърши. В погледа й за миг се мярна неотминалата скръб след смъртта на Джими. Почувствах се неловко и отвърнах очи, заемайки се много старателно с изваждането на писмото от вътрешния ми джоб.
Положих го внимателно върху масата помежду ни. Когато я погледнах, тя беше успяла да се съвземе.
Нанесената с молив бележка върху полето на писмото отново привлече вниманието ми.
— „Б. муз. Е. 6914/8/“ — прочетох го на глас аз. — Какво ли може да значи?
— Бакалавър по музика.
— О, страшно си умна — изръкоплясках й аз.
— Разгадай го ти тогава — предизвикателно рече тя, а аз сгънах писмото с достойнство и поръчах още две питиета.
— Е, дотук все пак надушихме нещичко — реших аз, след като платих на сервитьора. — Имаме представа за какво става дума. Сега можем да се заемем с другата следа.
Тя се наведе напред в мълчаливо очакване.
— Нали ти казах за онази измамница, русата Шери Норт? — тя кимна с глава. — Вечерта, преди да замине от острова, тя изпратила телеграма до Лондон. — Извадих от портфейла си копието на телеграмата и го подадох на Шери. Докато тя го четеше, аз продължих. — Явно, че е докладвала на шефа си, Мансън. Той трябва да е човекът, който дърпа конците. Сега ще се заема с него — обясних аз и допих вермута си. — Ще те оставя при храбрия ти чичо и ще ти се обадя утре.
Устните й се свиха с решителност, каквато не бях забелязвал дотогава, а в очите й се появи блясък като от матовото дуло на пистолет.
— Хари Флечър, ако си мислиш, че можеш да ме изоставиш точно когато започва да става интересно, ти сигурно не си наред.
Таксито ни остави на площад „Бъркли“ и аз я поведох към „Кързън стрийт“.
— Хвани ме бързо под ръка — прошепнах аз, хвърляйки потаен поглед назад. Тя веднага се подчини и чак след петдесет ярда попита шепнешком:
— Защо?
— Защото ми е приятно — отговорих й усмихнато аз с естествения си глас.
— О, какъв си бил! — понечи да се отдръпне, но не й позволих и тя капитулира. Заразхождахме се из улиците по посока на Шепърд Маркет, спирайки от време на време пред витрините като двойка туристи.
Сградата на „Кързън стрийт“ № 97 беше от баснословно скъпите жилищни блокове на шест етажа, с тухлена фасада и пищно украсена входна врата от месинг и стъкло, зад която се виждаше облицовано в мрамор фоайе, охранявано от униформен портиер. Подминахме входа и продължихме чак до частния клуб „Белият слон“, където пресякохме улицата и тръгнахме в обратна посока по отсрещния тротоар.
— Мога да отида и да попитам портиера дали мистър Мансън живее в апартамент № 5 — предложи Шери.
— Страхотно — рекох аз. — И като ти каже, че живее там, какво ще му обясниш? Че Хари Флечър иска да му се обади, така ли?
— Ти наистина си много досаден — реши тя и отново понечи да си освободи ръката.
— Точно по диагонала срещу № 97 има ресторант — задържах ръката й аз. — Хайде да седнем до прозореца отпред, да си поръчаме кафе и да изчакаме малко.
Когато се разположихме на масата до прозорците, откъдето виждахме добре отсрещната страна на улицата, минаваше три часът и до четири прекарахме много приятно. Открих, че не е трудно да забавлявам Шери, защото и двамата имахме сходно чувство за хумор, а на мен ми беше приятно да я слушам как се смее.
Тъкмо бях по средата на някаква дълга и заплетена история, когато ме стресна шумът на пристигащия пред № 97 ролс-ройс „Силвър Рейт“. Колата спря до тротоара и от нея слезе облечен в спретната гълъбовосива униформа частен шофьор, който тръгна към фоайето. Той се заговори с портиера, а аз продължих разказа си.
Десет минути по-късно на отсрещния тротоар внезапно настъпи оживление. Асансьорът започна да се качва и слиза, като всеки път от него измъкваха по няколко еднакви пътни чанти от крокодилска кожа. Портиерът и шофьорът изнасяха багажа и го слагаха в колата. Багажът сякаш нямаше край.
— Някой тръгва на дълго пътуване — подхвърли Шери и въздъхна замечтано.
— Какво ще кажеш за тропически остров със сини води, бели пясъци и закътана сред палмите хижа…
— Престани — рече тя. — Недей да ме изтезаваш посред Лондон, и то през есента.
Тъкмо се готвех да я подразня още малко, когато портиерът и шофьорът застанаха мирно, а стъклената врата на асансьора се отвори за кой ли път и от нея излязоха мъж и жена.