Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Не съжаляваше. От много време селото беше потънало сякаш в дълбока и тежка дрямка, съсипано от десетгодишна тежка история. Този следобед — още един петък без писмо — хората се бяха събудили. Полковникът си спомни други времена. Видя себе си, жена си и сина им, свити под един чадър, на представление, което не беше прекъснато въпреки дъжда. Спомни си водачите на своята партия, видя ги вчесани грижливо, как си веят в такт с музиката в двора на неговата къща. Почти преживя отново мъчителния отзвук на тъпана в червата си.
Мина по улицата, успоредна на реката. И там се беше събрала шумна тълпа, също като в далечните неделни дни по време на избори. Хората гледаха как разтоварват цирка. От един дюкян някаква жена подвикна нещо за петела. Полковникът продължи към къщи, потънал в мислите си, все още чувайки откъслечни гласове, сякаш го преследваха овациите на арената.
Пред вратата той се обърна към децата:
— Всички да си вървите у дома. Който влезе, с камшик ще го изгоня.
Сложи дървеното мандало и се запъти право към кухнята. Жена му излезе от спалнята, задушавайки се от кашлица.
— Насила го взеха! — извика тя. — Казах им, че петелът няма да излезе от тази къща, докато съм жива.
Преследван от истеричния глас на жена си, полковникът завърза петела за крака на печката и смени водата в кутията.
— Казаха ми, че и през нашите трупове да е, пак ще го вземат. Казаха, че петелът не бил наш, а на цялото село.
Чак когато свърши с петела, полковникът се обърна към разкривеното лице на жена си. Без да се учудва, откри, че то не буди у него нито угризения, нито съчувствие.
— И добре са направили — каза той спокойно, а после, бъркайки в джобовете си, добави с непроницаема мекота в гласа: — Няма да продадем петела.
Тя отиде след него в спалнята. Стори й се, че е станал неосезаем, макар че си беше съвсем същият, като че ли го гледаше на екрана на някое кино. Полковникът извади от гардероба няколко банкноти, сложи ги при другите от джоба си, преброи ги всички и ги прибра в гардероба.
— Там са двадесет и девет песо. Ще ги върнем на кума Сабас. Останалите ще му платим, когато дойде пенсията.
— Ами ако не дойде? — попита жена му.
— Ще дойде.
— Но ако не дойде?
— Тогава няма да му ги върнем.
Намери новите си обувки под кревата, отвори гардероба да вземе мукавената кутия, избърса подметките с един парцал и сложи обувките в кутията, както ги беше донесла в неделя вечер жена му.
— Обувките ще върнем — каза полковникът. — Още тринадесет песо за моя кум.
— Няма да ги приемат — каза тя.
— Трябва да ги приемат — възрази полковникът. — Само два пъти съм ги обул.
— Турците от тези работи не разбират — каза жената.
— Трябва да разберат.
— Ами ако не разберат?
— Нека да не разберат.
Легнаха си, без да вечерят. Полковникът почака жена му да прочете всичките молитви по броеницата и тогава изгаси лампата. Но не можа да заспи. Чу камбаните на киноцензурата и почти веднага — три часа по-късно — сирената за полицейския час. Хрипливото дишане на жена му на разсъмване стана тежко от ледения въздух. Полковникът още лежеше с отворени очи, когато тя заговори със спокоен, пълен с желание за сдобряване глас:
— Буден ли си?
— Да.
— Вразуми се, моля ти се — каза жена му. — Поговори утре с кума Сабас.
— Чак в понеделник ще се върне.
— Още по-добре — каза жена му. — Така ще имаш три дни, за да обмислиш.
— Няма какво да обмислям — каза полковникът.
Приятна свежест бе изместила навън лепкавия въздух на октомври. И по разписанието на алкараваните полковникът усети, че е декември. Когато удари два часът, той още не беше заспал. Но знаеше, че жена му също е будна. Опита се да легне на друга страна в хамака.
— Ти още не спиш — каза жена му.
— Да.
Тя помисли малко и каза:
— Ние не сме в състояние да направим такова нещо. Помисли си само колко са четиристотин песо накуп!
— Малко остава още до пенсията — каза полковникът.
— Повтаряш това от петнадесет години насам.
— Затова няма накъде да се бави повече.
Тя помълча, но когато пак заговори, на полковника му се стори, че никакво време не е минало.
— Струва ми се, че тези пари никога няма да дойдат — каза жена му.
— Ще дойдат.
— Ами ако не дойдат?
Той не намери глас да отговори. Когато петелът изкукурига за първи път, той си припомни истинското положение, но заспа дълбок спокоен сън, без угризения. Когато се събуди, слънцето беше вече високо. Жена му спеше. Полковникът методично повтори с два часа закъснение своите сутрешни движения и почака жена си, за да закусят.